Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Трябва да слезеш на закуска — заяви Имоджин. — Херцогът пита за теб.

— Веднага. — Миранда намести шалчето на шията си и скри косата си под обсипаното с бисери боне. Тя беше артистка и представлението трябваше да продължи без оглед на личните неразположения. — Да вървим, мадам.

Тя слезе по стълбата, прекоси залата и отвори вратата на трапезарията. Усмивката й беше любезна, гласът, с който поздрави господата, мек и мелодичен. Оплака се от липса на апетит И хапна само малко парче хляб с масло.

— Защо нямате апетит, лейди Мод? — попита Анри, който беше в най-добро разположение на духа. Тъмните му очи блеснаха изпитателно. Той си сипа щедра порция ейл и продължи: — Вашият настойник има отлична кухня.

Миранда направи опит да се усмихне. Устата на херцога блестеше от мазнината на изядения котлет. Странно, но това не я раздразни, дори напротив, то изглеждаше съвсем естествена прибавка към внушителната му, пращяща от здраве и сила фигура. Силните рамене опъваха жакета, мускулите на гърдите играеха под тънката материя, готови да я разкъсат. Той не беше мъж с изисканите маниери на придворен; както сам бе казал, той беше по-скоро тромав войник, който се чувства много по-добре на бойното поле, отколкото в тази елегантна трапезария, заобиколен от изискана компания.

— Тази сутрин нямам апетит, ваша светлост — промърмори унило тя.

— Смятаме да отидем в Ричмонд, за да гоним елени. Ще ни придружите ли?

Миранда поклати глава.

— Ловът не ме привлича, сър.

Анри смръщи чело и сътрапезниците видяха недоволните искри в очите му. Кралят не можеше да понесе да прекара цял ден затворен в къщата, но тъй като беше дошъл да ухажва лейди Мод, трябваше да се примири със съдбата си. Начинанието му нямаше да напредне, ако отидеше в Ричмонд без нея.

— Смятам, че ще се върнем доста преди вечеря, сър — намеси се Гарет.

— Нали сме канени на вечеря у кралицата — напомни му мрачно Анри, набоде парче хляб на ножа си и го поднесе към устата си.

— Имам намерение да поканя нейно величество да вечеря у нас — отговори с любезна усмивка Гарет.

— Дали ще приеме? — Анри дори не направи опит да скрие радостта си от това намерение на домакина си.

— Мисля, че да — отговори с многозначителна усмивка Гарет. Кралицата винаги приемаше с удоволствие поканите, които й позволяваха да спести парите за официалните вечери. — Веднага ще изпратя куриер с поканата. — Той стана от мястото си, поклони се и излезе от трапезарията.

Перспективата да прекара вечерта в компанията на бъдещата си годеница развесели Анри и той огледа внимателно младата лейди. Сигурно не беше чак толкова неопитна ездачка, за каквато се представяше. Дори да беше така, той щеше да я научи да язди; тя със сигурност не беше страхливка. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна очи и той остана поразен от красотата им. Дългите й ръце почиваха върху масата, смарагдовата гривна блестеше на тънката й китка. Тя му се усмихна бегло и обърна глава, за да отговори на въпроса на лорд Магре. Шията й беше толкова стройна и бяла, че Анри усети непобедимо желание да я покрие с целувки, да притисне устни към пулсиращата вена и да остане завинаги така.

Възпитаницата на лорд Харткорт беше всичко, което обещаваше портретът й, и много повече. Тя беше безукорна спътница за френския крал. Той си припомни отново смеха, който бе чул миналата вечер в стаята й. Сърдечен, весел, искрен смях. Смях, който събуждаше в душата на зажаднелия мъж надежда за чувствени наслади.

Той посегна към канчето с ейл и по устните му пробяга усмивка.

— Имам по-добра идея от лова в Ричмонд. Чуйте ме, милейди. Двамата с вас ще излезем на разходка по реката. Слънцето грее, водата е спокойна. Така ще имаме достатъчно време да се опознаем. Какво ще кажете, Харткорт? — Той махна е ръка на графа, който току-що се беше върнат в трапезарията. — Смятам да направя излет по реката с вашата възпитаница. Имаме ли позволението ви?

— Но разбира се, ваша светлост — отговори с лек поклон Гарет.

— Искаш да заема мястото ти? — Мод беше изумена. — Защо? Какво ти е?

— Имам да уредя нещо много важно — отговори разсеяно Миранда, която се разхождаше нервно напред-назад. — Тази сутрин отидох в града да посетя семейството си и обущарят каза, че набързо са събрали багажа си и са напуснали града. Боя се, че имат затруднения. Трябва да открия къде са отишли. — Тя застана пред Мод. — Ти ме разбираш, нали?

— Естествено — отговори Мод. — Но не мога да те заместя пред херцога.