Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Само тя беше виновна за страшното разочарование и болката, които изпитваше в момента.

— Не се страхувайте, никой няма да ме види да излизам от стаята ви. — Тя вдигна оранжевата си рокля, нахлузи я през главата си и се запъти към прозореца.

— Ей, къде отиваш? — попита бързо той и протегна ръце към нея.

— Ще изляза през прозореца — отговори спокойно тя.

— Не ставай смешна, мила. — Той се засмя, улови брадичката й и вдигна лицето й към своето, за да я целуне, но изразът в очите й го стресна. — Излез през вратата. Ще отида да видя дали въздухът е чист.

— През прозореца е по-сигурно — отговори упорито Миранда. Този път Гарет не възрази, макар че в лицето му имаше неверие. Без да бърза, Миранда преметна крак през рамката на прозореца. Чип хукна след нея, като бъбреше възбудено, и се прехвърли с един скок навън.

— Миранда, върни се в стаята! — Но тя вече бе изчезнала. Гарет се втурна към прозореца, макар да знаеше, че е закъснял. Чип се спусна малко надолу по бръшляна, после се закатери към стаята на Миранда. Тя го следваше с невероятна гъвкавост, залепена като муха за стената. Много скоро успя да се залови за рамката на своя прозорец, изтегли се и се прехвърли в стаята си. Яркооранжевото петно върху разкошната зеленина на бръшляна изчезна.

Гарет се върна в стаята си и се облече с трескава бързина. В ума му непрекъснато се въртеше мисълта, че не беше очаквал Миранда да реагира така болезнено на заминаването на трупата. Тя беше прагматичен, рационален човек. Винаги готова да се приспособи, да плува по течението, да се смее на неприятностите; винаги стараеща се да остане на повърхността и да извлече полза от временните отстъпки. Той бе очаквал, че тя ще бъде тъжна и обидена, когато открие, че приятелите й са изчезнали, без дори да се сбогуват, както беше станало в Дувър. Но бе приел, че тя ще се примири бързо и ще се убеди, че трупата е имала сериозни основания да я напусне. Освен това той не очакваше, че тя ще узнае толкова скоро за намесата му в заминаването на семейството й. Беше глупаво да повярва, че обущарят няма да го издаде.

Оставаше му само да се надява, че е уредил нещата. Че я е утешил и успокоил, че си е възвърнал доверието й. Не можеше да понесе да я вижда тъжна. Не можеше да понесе тя да го обвинява в предателство.

Не, сега не беше време да се отдава на подобни мисли. Все пак беше домакин на Анри, краля на Франция. Гарет закрепи на колана си кожената ножница с камата, намести я на хълбока си и слезе в партера, стараейки се да изглежда като любезен домакин.

Имоджин беше в трапезарията; тя изглеждаше много по-бодра в сравнение с предишната вечер и играеше майсторски ролята на внимателна домакиня.

— Желая ви добро утро, лорд Харткорт. — Анри размаха за поздрав агнешкия котлет, който гризеше. — Не ми ли обещахте за днес лов на елени в горите на Ричмонд?

— Разбира се, ваша светлост, щом така желаете. — Гарет се поклони учтиво, настани се на мястото си и си взе нещо за закуска. Направо умираше от глад. Страстната любовна игра беше възбудила апетита му. — Кога желаете да тръгнем, сър?

— О, предоставям това на вас, Харткорт — отвърна любезно Анри и продължи да се занимава с котлета си. — Вашата възпитаница обича ли лова?

— Мод не умее да язди много добре. — Гарет си напълни голяма чаша с ейл.

— Може би сега ще ми кажете, че и не закусва?

— Би трябвало вече да бъде тук — намеси се Имоджин. — Може би се е успала. Извинете ме, милорд, ще отида да видя дали е готова.

Миранда тъкмо се обличаше. Чувстваше се толкова объркана, че всичко се въртеше в главата й. Мислеше си, че е повярвала в уверенията на Гарет, че всичко ще се обърне към добро. Но сега осъзна, че не може да се задоволи с празни думи. В никакъв случай не можеше да остави нещата така. Трябваше да разбере къде е отишло семейството й. Трябваше да се увери, че един ден ще се съберат отново. Гарет явно не я разбираше. Може би просто не беше в състояние да я разбере. Все пак тя идваше от друг свят, напълно различен от неговия. Членовете на семейство Харткорт не се обичаха особено много.

Сигурно нямаше да й бъде трудно да намери трупата, докато следата им е още прясна. Щеше да провери пристанищата на канала; ако не бяха в Дувър, сигурно щеше да ги намери във Фолкестон. Щом открие накъде са тръгнали, ще изпрати писмо по куриер и ще ги помоли да я изчакат. Ще им донесе петдесет златни нобли и ще плати всички разходи за дългото чакане.

Когато Имоджин влезе в зелената стая — както обикновено, без да почука, — Миранда я погледна слисано, като че не я познаваше. Толкова беше потънала в плановете си.