Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Таксито на Оливия се движеше по двупосочна улица и тревожно лавираше от платно в платно. От огледалото за обратно виждане висеше коледна украса, а на таблото имаше бледосиня гирлянда от найлон. Шофьорът се обърна да я погледне и й хвърли усмивка, при която блесна един златен зъб.

— Иска килиим?

— Моля?

— Килииим. Дава добро цена. Мой брат има магазин за килиим. Съфсем близо. Не ходи на пазаар. На пазаар мнього лош мъж. Килиим мой брат мнього, мнього хууубав.

— Не. Не килим. Искам да отида до пирамидите, както казах. Внимавай! — извика тя, когато колите започнаха да криволичат и да надуват клаксони.

Шофьорът изруга и върна вниманието си към пътя, като направи с професионална ловкост груб жест през прозореца.

— Пирамиди. Гиза — повтори Оливия. — Отиваме до пирамиди, а после се връщаме на летище.

— Пирамиди мнього далееш. Няма смисъл. Тъмно. Не вижда. По-добро купи килииим.

— А сфинксът?

— Сфинкс добре.

— Тогава да идем да видим сфинкса. И обратно на летището?

— Сфинкс добре. Много старо.

— Да — рече тя на арабски. — Стар. Хубав.

Шофьорът натисна газта и се отклони от двупосочната улица с бясна скорост, гмурна се в неосветени жилищни райони с прашни улички и кирпичени къщи. Тя свали прозореца си и развълнувано пое миризмите на Африка: гниеща смет, прегоряло месо, подправки, лайна. Най-сетне таксито спря насред лабиринта от неосветени улички. Шофьорът изключи двигателя.

— Къде е сфинксът? — запита Оливия и усети бодването на тревога. Натисна пръстена да извади острието.

Шофьорът се ухили.

— Не далееш — отвърна той и я обгази с вонящия си дъх. Изведнъж пълният идиотизъм на поведението й се стовари върху Оливия. Как й хрумна да ходи да разглежда туристически забележителности по време на подобна мисия? Извади мобилния си телефон. На него пишеше БЕЗ ПОКРИТИЕ.

— Сфинкс мнього добро — бърбореше шофьорът. — Ела с мен, аз покажа.

Изгледа го внимателно, реши, че й казва истината и слезе от таксито. Той извади дълъг предмет, който приличаше на палка. Последва го по тъмния път, изпълнена със съмнения. Под краката им скърцаше пясък. Обичаше сухата миризма на пустинния въздух. Когато завиха зад един ъгъл, шофьорът приближи кибритена клечка до палката и тя се превърна в запален факел. Той го вдигна и посочи с него в мрака.

Оливия ахна. Взираше се в чифт огромни, покрити с прах каменни лапи. Беше сфинксът — нямаше бариери, нямаше каси за билети, просто си стоеше там, по средата на прашен площад, заобиколен от ниски рухнали постройки. Когато очите й се пригодиха към тъмнината, започна да се разкрива цялата позната фигура, доста по-дребна, отколкото си я беше представяла. Шофьорът издигна факела и й махна да се покатери на лапите. Тя поклати глава, защото смяташе, че вероятно е забранено, а и положително не беше правилно, та вместо това тръгна след него да обиколи периметъра му, като се опитваше да усети многовековната му история.

— Добре — доволно се засмя тя. — Благодаря много. А сега да се връщаме на летището.

Може да не беше най-отговорното решение в живота й, но беше страшно щастлива, че е дошла.

— Сега иска килиим?

— Не. Не килим. Летище.

Завиха, за да тръгнат към колата и шофьорът високо изруга. До тяхното такси беше паркирала друга кола със запалени фарове. От мрака изникнаха фигури, които се насочиха към тях. Оливия се сви в сянката, като си спомни уроците как да се държи при отвличане: първите моменти са най-важни, още си на своя територия, не на тяхна, и тогава е последната ти възможност за бягство. Мъжете се бяха съсредоточили върху шофьора. Чуха се повишени гласове. Той сякаш се опитваше да ги умилостиви с мазна усмивка, говореше много бързо, после тръгна към таксито. Оливия се помъчи да се стопи в сенките. За Бога, намираше се на сто метра от сфинкса. Все някъде наоколо трябваше да има хора. Една от сенките я видя и я сграбчи за ръката. В същия момент шофьорът на таксито влезе в колата и включи двигателя.

— Ей, чакай! — закрещя Оливия и хукна към него. Вдигай шум, боричкай се, вдигни тревога, докато още си на обществено място. — Помощ — закрещя тя. — Помоооощ!

— Не, не — рече шофьорът. — Ти с него. Мнього добро човек.

— Неее! — продължи да врещи Оливия, но той превключи на скорост и отпраши. Когато тя понечи да се затича след колата, груба ръка я спря, а стоповете изчезнаха в лабиринта от улички.

Оливия се огледа да види кой я беше взел в плен. Бяха трима млади мъже в западно облекло.