Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Чу рева на реактивния двигател, преди да се появят светлините, щом самолетът започна да се снишава над Порт Судан. Слезе под палубата и завъртя няколко ключа. Контролното табло пред него забръмча. След няколко минути проследяващото устройство щеше да улови сигнала от обицата на Оливия. Абдул Обеид, агент на ЦРУ с табелка на „Хилтън“ в ръце, щеше да я посрещне в залата за пристигащи и да я закара на пристанището в очакващия я катер. Преди първата светлина на зората, тя щеше да е на борда на „Ардичи“ и далеч от лапите на Ферамо.

Лицето на Скот Рич се разчупи в една от редките му усмивки, когато на екрана затрепка червената светлинка. Натисна един бутон.

— Прехванахме я — каза той. — На летището е.

Когато Оливия влезе с групата подобни на сомнамбули пътници в мърлявото помещение на митницата, тя откри, че я обзема обичайното й за африканските летища настроение на костенурка в дълбок зимен сън. Загледа се в служителите на паспортния контрол с техните кафяви ботуши, надничащи в разни документи. Винаги се бе озадачавала как успяваха да проследят нещо без компютри, но очевидно някак се справяха. Единствения път, когато се опита да влезе в Хартум без съответната виза, бе принудена да прекара дванайсет часа на летището. А при следващото й пътуване, кой знае как, се сетиха за нея и отново я напъхаха в кафеза. Когато дойде нейният ред и си подаде документите, човекът на гишето се втренчи в тях, видимо безизразно, и каза:

— Момент, моля.

Лайнар, помисли си тя и се помъчи да запази на лицето си приятно безстрастно изражение. Нямаше нищо по-тъпо от това да си изтървеш нервите пред чиновник в Африка. След няколко минути мъжът се върна, придружен от дебел офицер в хаки униформа с прекалено затегнат през шкембето колан.

— Госпожице Джаулс, последвайте ме, моля — заговори дебелият и й се усмихна с белите си зъби. — Добре дошли в Судан. Нашите уважаеми приятели ви очакват.

Доброто старо МИ6, помисли тя, докато едрият офицер я вкарваше в един кабинет.

Мъж с бяла джелаба и тюрбан се появи на вратата и се представи като Абдул Обеид. Тя му кимна съучастнически. Всичко вървеше по план. Това бе местният агент на ЦРУ Той щеше да я заведе в „Хилтън“, като по пътя я снабдеше с пистолет (който беше твърдо решила да изгуби при първа възможност), и да я осветли относно евентуалните промени в плана. Щеше да се обади на Ферамо, да си почине през нощта в „Хилтън“, да подготви екипировката си и да се срещне с него на сутринта. Абдул Обеид я придружи до паркинг отстрани на кабинета, където до отворената врата я чакаше хубав джип с шофьор.

— Чухте ли, че „Манчестер“ спечели Купата? — попита тя, седна на задната седалка и колата с рев излетя от паркинга. Абдул трябваше да отговори: „Не ми напомняйте. Аз съм от «Арсенал», но той не каза нищо.“

Оливия усети лека тръпка на безпокойство.

— Далече ли е хотелът? — попита.

Все още беше тъмно. Пътуваха край коптори от ръждясала вълнообразна ламарина. Виждаха се фигури на хора, спящи в канавките, кози и бездомни кучета, ровещи в боклуците. „Хилтън“ беше близо до летището и морето, а те пътуваха към хълмовете.

— Това ли е най-краткият път до „Хилтън“? — опита отново тя.

— Не — грубо отвърна Абдул Обеид и се обърна да я изгледа с ужасяващ поглед. — А сега млъквай.

На сто и трийсет километра на изток, в Червено море между Порт Судан и Мека, тежката артилерия на американските, британските и френските разузнавателни и специални служби се беше събрала на самолетоносача „Кондор“ и умуваше върху местонахождението на Закарая Атаф и агент Оливия Джаулс.

В контролната каюта на „Ардичи“ Скот Рич се взираше безизразно в малката червена светлинка на екрана си. Натисна един бутон и се наведе към микрофона.

— „Ардичи“ до „Кондор“, имаме проблем. Агент Обеид не успя да осъществи връзка на летището. Агент Джаулс пътува с около сто и трийсет километра в час в югозападна посока към хълмовете на Червено море. Трябват ни сухопътни сили, за да ги прихванем. Повтарям: сухопътни сили, за да ги прихванем.

Оливия пресметна, че се намират на около шейсет и пет километра южно от Порт Судан, доста навътре в страната, и се движат покрай редиците от хълмове успоредно на морето. Отдавна се бяха отклонили от пътя и се усещаше груб терен, земя, която рязко се издигаше от лявата им страна, и уханията на пустиня. Беше направила няколко опита да извади някое от оръжията си от чантата, докато Абдул Обеид не я забеляза и не метна чантата й в каросерията. Беше преценила възможните ползи от опита й да убие или приспи шофьора и реши, че няма какво да спечели. По-добре да е да ги остави да я заведат при Ферамо, ако отиваха там. Скот Рич щеше да проследи пътя й.