Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Стрелба — изрева полицаят през рамо към Оливия.

— Англичанин.

Опита се да не мисли за това. Когато колата спря пред залата за заминаващи, едва не хвърли спазарената сума от петдесет долара на шофьора, грабна си сака, изскочи и се хвърли в терминала, тичайки към гишето. За нещастие двамата младежи тръгнаха подир нея с килима в ръце.

— Не искам килима, благодаря — викна им през рамо тя. — Върнете го със себе си. Можете да задържите парите.

Стигна до гишето на Суданските авиолинии и хвърли паспорта и билета си.

— Сакът ми е вече предаден. Трябва ми само бордна карта.

Младежите триумфално хвърлиха килима на кантара за багаж.

— Желаете ли да предадете този килим? — запита младежът на гишето. — Прекалено късно е. Ще трябва да го вземете като ръчен багаж.

— Не, не искам килима. Вижте — заговори Оливия към младежите, — вземете килима. В самолета няма място. Можете да задържите парите.

— Не харесва килим?

Момчето изглеждаше съсипано.

— Много го харесвам, но… виж. Добре. Благодаря, много хубав. Само си вървете, моля.

Но те не тръгваха. Подаде им по една банкнота от пет долара. Тогава се махнаха.

Наземната стюардеса започна да трака по компютъра, както правят винаги по летищата, когато някой закъснява за полет — като че ли пишат протяжна поема, спират да се вгледат в екрана, сякаш в търсене на точната дума или фраза.

— Ъъъ, извинете — обади се Оливия, — много е важно да не изпусна самолета. Всъщност не искам килима. Не е нужно да ми го таксувате като багаж.

— Изчакайте — отсече жената, стана и изчезна някъде. На Оливия й идеше да си глътне юмрука. На таблото с излитащите самолети за закъснелия SA245 до Порт Судан пишеше: Изл. 21:30. Изход 4. ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ.

Тъкмо се канеше да хукне нататък и да си пробие път без бордна карта, когато жената се върна със задгробно изражение, придружена от мъж с костюм.

— Госпожица Джаулс? — заговори мъжът с лек източно-лондонски диалект. — Ще ви придружа до самолета. Това ваше ли е? — попита той и взе килима.

Оливия понечи да протестира, но само вдигна ръце и уморено кимна с глава. Мъжът избута нея и килима покрай опашките и проверките за сигурност и я вкара в малък кабинет съвсем близо до изхода. Затвори вратата зад гърба си.

— Казвам, се Браун. Работя в тукашното посолство. Професор Уиджет желае да говори с вас.

Сърцето й се сви. Беше разбрал. Беше се провалила още при първото препятствие. Браун набра един номер и й подаде слушалката.

— Къде бяхте, по дяволите — изрева Уиджет. — На пазар за килими?

— Съжалявам, сър. Допуснах ужасна грешка.

— Вече е без значение. Няма значение. Забравете. Човек, който никога не греши, не постига нищо.

— Обещавам да не се повтаря.

— Добре. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, известна непредсказуемост в действията не е лошо нещо. Агентът, когото пратихме да ви посрещне, току-що беше застрелян.

О, Боже. О, Боже.

— Неговия труп ли видях току-що на път за летището? Аз ли съм виновна? Мен ли са се опитвали да докопат?

Диспечер със светеща жълта жилетка надникна през вратата.

— Не, не, няма нищо общо с вас — отвърна Уиджет.

— Най-добре свършвайте — прошепна Браун. — Ще затварят вратите.

— Професор Уиджет, самолетът ще излети.

— Добре, много добре. Тръгвайте — каза Уиджет. — Не го изпускайте след всичко това. На добър час и, о, ъъъ, относно Ферамо… Вероятно най-добре ще е да угаждате на фантазиите му, свързани с вас, колкото може по-дълго.

— Какво искате да кажете?

— Ами, нали знаете… тия типове, дето си измислят разни неща за момичетата, ги поставят на пиедестал, а когато разберат, че въображаемата им постройка рухва, могат да станат малко гадни. Действайте умно. И помнете, Рич е само на един писък разстояние в Червено море.

Оливия стигна бегом до самолета, а преди да затворят вратата, хвърлиха килима в ръцете й. Опита се напразно да го натика в отделението над главите на пътниците под обвинителния поглед на стюардесата. Едва когато капитанът включи надписа „Затегнете коланите“ и светлините на Кайро потънаха зад тях, тя погледна надолу към огромната празна тъмнина на Сахара и намери време да обмисли казаното от Уиджет. Осъзна, че по-мъдрият й ход щеше да е изобщо да не се качва на самолета.

Скот Рич стоеше на палубата на „Ардичи“, водолазния кораб на ЦРУ, и чакаше светлините на приближаващия се с Оливия самолет да се появят в нощта. Бреговата ивица на Судан, изпъстрена с трепкащи червени пустинни огньове, се очертаваше като тъмна форма на фона на черното небе. Морето беше съвсем тихо. Нямаше луна, но блестяха милиони звезди.