Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Скот Рич се изправи, на лицето му се върна искрица живот.

— Точно това проследяващо устройство е чувствително като никое досега. То улавя движенията, направени насън, а в известен обхват може да улови дори дишане.

— Дрън-дрън. Сигурен ли сте, че проклетото нещо не се е повредило?

— Професор Уиджет — зловещо замърка Хакфорд Литвак, — през ноември 2001-ва вашите тайни служби ни упрекнаха в забавена реакция при информацията, че бин Ладен се крие в южните афгански планини.

— И напълно основателно — отсече Уиджет. — Жалка група тъпаци. Нашите бяха готови да влязат, ама не, нали вие трябваше да оберете лаврите. Докато приключите споровете кой да води бащина дружина, бин Ладен се беше изпарил.

— Ето затова сега искаме да се намесим незабавно.

— Какъв беше онзи британски израз? — тихо каза Скот по личния канал на Уиджет. — „Всеки стреля със собствен пистолет“?

— О, я млъквайте — отвърна Уиджет.

— Професор Уиджет? — обади се Хакфорд Литвак.

— Да, чух. Този път сценарият е различен. Имаме оперативен агент на място, мишената й се доверява и имат среща. Тя е най-добрата ни възможност не само да го открием, но и да разберем какво е намислил. Ако сега нахлуете с автомати в ръце, опасявам се, че, казвам го съвсем буквално, няма да постигнем нищо. Дайте й възможност. Изчакайте.

— Предлагате да дадем възможност на мъртъв агент?

— Божичко, Литвак, звучите като робот.

— Рич, ти какво мислиш?

Скот Рич примигна. Беше минало много време, откакто беше осъзнал, че е в плен на чувствата си. Наклони се напред с ръка върху ключа на микрофона и направи кратка пауза, за да събере мислите си.

— Сър, бих изпратил морските тюлени в пещерите под Суакин — заговори той. — И незабавно ще пратя сътрудници под прикритие да приберат проследяващото устройство… — пауза за частица от секундата — и трупа.

— О, Боже — рече Оливия. — Изгубила съм обицата си. Стиснала празното си ухо, тя дръпна юздите, за да спре жребеца, който яздеше, и смутена погледна пясъка долу.

Рашайдата зад нея намали ход и извика на другаря си да спре.

— Има проблем? — запита той и изравни коня си с нейния.

— Изгубих си обицата — обясни тя и посочи първо едното, а после и другото си ухо в безпомощно смущение.

— О! — възкликна туземецът, искрено загрижен. — Искаш търся?

Когато другият рашайда, който яздеше най-отпред, спря коня си и започна да препуска обратно, Оливия и първият рашайда погледнаха назад към пясъците и храсталаците, през които бяха пътували последните пет часа.

— Не мисля, че ще я намерим — заяви тя.

— Не — съгласи се той. Продължиха да се оглеждат.

— Много пари струва?

— Да.

Закима бурно, после се намръщи. О, Боже. Това наистина беше лошо. Проследяващото устройство струваше страшно много пари. Нямаше да я поздравят за това. Нито пък щяха да успеят да го намерят.

Замисли се за миг. Имаше възможност да включи късовълновия предавател. Заповедите й бяха да пести батерията и да го използва само когато предава важно сведение, но нима това не беше важно? Сакът й беше на коня на другия рашайда. По-страшен от двамата, той бе облечен с червена роба и черен тюрбан. Беше лошото ченге-рашайда. Доброто ченге-рашайда, въпреки свирепия си вид, се оказваше сладурче.

— Мохамед! — извика тя. И двамата мъже я погледнаха. За нещастие и двамата се казваха Мохамед. — Ъъъ, мога ли да надникна в сака си? — попита тя и посочи към гърба на коня на лошото ченге-рашайда. — Трябва да си взема нещо.

Той я погледна за миг с разширени ноздри.

— Не! — извика той, обърна коня и препусна напред. — Да вървим.

Заби пети, изсвистя с камшика, при което двата коня възбудено изцвилиха, и се стрелнаха след него.

Опитът на Оливия във висшата езда досега се бе свеждал до редки, двуминутни яхвания на някое пони. Вътрешните страни на бедрата така я боляха, че не знаеше как ще продължи. Беше опитала всяка възможна поза — изправена на стремената, седнала, плъзгаща се назад и напред, друсаща се нагоре и надолу с коня, но бе успяла единствено да се насини на всички възможни места, така че по краката й нямаше и здраво милиметърче. Мохамедовците, подобни на камили, не проявяваха нужда нито от храна, нито от вода. От зазоряване досега беше изяла три пръчки мюсли. Въпреки това всичко страшно й приличаше на приключение. Кога друг път щеше да галопира из Сахара с двама рашайди, непридружавана от екскурзоводи, джипове, затлъстели германци и хора, опитващи се да ти продадат кратунки и да те накарат да им платиш, за да танцуват?