Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

И стовари отново ръка върху лицето й.

Това я разяри.

— Ох! — каза тя, смъкна превръзката от очите си и яростно замига в мрака. — Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? Какво ти става? Как се осмеляваш? Ще ти хареса ли, ако аз те ударя?

Измъкна иглата за шапки от панталона си и почти се изправи, когато чу изплющяване на камшик и усети пронизващ удар през ръката.

— Спри! — изкрещя тя, втурна се към неясната фигура в тъмнината и заби иглата в плът, опита се да улови камшика, преди да отстъпи няколко крачки.

Очите й вече бяха посвикнали с мрака. Ферамо бе клекнал пред нея, облечен в шарените роби на рашайда. Лицето му беше ужасно, устата се отваряше и гърчеше, очите бяха безумни.

— Добре ли си? — Съвсем неочаквано думите й прозвучаха нежно. Оливия винаги трудно се разделяше с представата си за човечност у другите. — Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

Посегна внимателно и докосна лицето му. Усети, че той се успокоява, като погали бузата му. Вдигна ръката си към нейната, хвана я, приближи я към устата си и започна да суче.

— Ъъъ, Пиер — обади се тя след малко, — мисля, че това е достатъчно засега. Пиер? Пиер? Какво мислиш, че правиш?

Измъкна пръста си от устата му и започна да си разтрива ръката.

Изражението му опасно се промени. Изправи се, надвеси се над нея, дръпна малкото кръстче от диаманти и сапфири от врата й и го запрати на земята.

— Лягай долу. Лягай по очи.

Сложи ръце зад гърба си. Завърза ръцете й с въже. Дочу се някакво бибипкане.

— Седни.

Започна да прекарва пластмасов детектор покрай нея. Взе иглата за шапки, колана и чантата над задника й, съдържаща фенерчето и несесера за оцеляване. Дръпна втората обица, онази с ампулата цианид от ухото й, измъкна пръстена с острието от ръката й и го захвърли на земята. Хвана блузата й и я раздра, така че кръглите триончета паднаха на земята и се затъркаляха във всички посоки.

— Къде е предавателят? — запита той.

— Какво?

— Предавателят. Проследяващото устройство. Какво използват хората ти да те проследят? Не ми се прави на невинна. Ти ме предаде.

Тя се сви разтреперана.

— Грешката ти, Оливия — заяви той, — е, че смяташ всички красиви жени за лукави предателки, каквато си ти.

Сурая. Трябва да беше тя. Кучката под прикритие се оказа и двоен агент под прикритие.

— А сега е време да пропееш.

Ферамо дълго влачи Оливия след себе си през нисък тесен тунел, като си светеше с фенерче. Когато се препъваше, той опъваше въжето, сякаш бе магаре. Тя се опита да се измъкне от положението и да го наблюдава отстрани. Опита се да си припомни обучението си в имението, но вместо това видя Сурая ехидно да я инструктира в тайните на занаята — изкуството на тайниците, криенето на филми в кранчета на тоалетни, размяна на куфарчета с непознати, даване на тайни сигнали чрез полуотворени прозорци и подреждане на вази с цветя. Вероятно беше се забавлявала искрено. Вместо това Оливия се насили да си припомни Житейските правила.

Нищо не е нито толкова хубаво, нито толкова лошо, колкото изглежда. Гледай откъм добрата страна на нещата, а ако не стане, погледни откъм смешната им страна. Сети се как разказваше на Скот Рич, че е соколът на Ферамо, и си представи как щеше да се смее той, ако я видеше сега — мулето или вързаната коза на Ферамо. Все още имаше шанс. Все още не беше мъртва. Ферамо беше луд, нестабилен и следователно нещата можеха да се променят. Ако искаше да я убие, щеше да я убие в пещерата. Може би тя ще успее да го убие първа. Разполагаше с цял арсенал в сутиена си.

В следващия миг удари главата си в скала. Ферамо изруга и задърпа въжето. Тунелът завиваше остро. Видя светлина, въздухът се промени и… и… замириса на море! Когато очите й се нагодиха към новата светлина, видя, че тунелът се разширява в пещера. В нея имаше водолазно оборудване, спретнато подредено по рафтове и куки: резервоари, гумени костюми, регулатори.

На борда на „Ардичи“ Скот Рич наблюдаваше радара и наближаването на моторен катер.

— Рич? — Размазаните интонации на Литвак забръмчаха от високоговорителя. — Получих съобщение. Какво става?

— Открихме предавателя на двайсет мили западно от Суакин. Плюс един дружелюбен рашайда, който твърди, че ще ги заведе на коне при Оливия срещу петдесетачка.

— Петдесетачка?

— Тя е при Ферамо. Потвърждавам го. Отивам там.

— Трябва да останеш на „Ардичи“. Ти командваш разузнавателната операция.

— Именно. Аз командвам операцията. Имаме нужда от хора на място. Отивам.