Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Много бавно и тихо тя се повдигна с лице към клапана и раздра чувала, за да открие по-голяма част от лицето си. После се надигна още, пъхна клапана под сутиена и натисна. Нищо. Опита отново и отново, после се опита да извие рамене назад и пак се наведе напред. Сутиенът се разкопча. Такова облекчение беше всички ония джаджи да спрат да се забиват в плътта й от подплънките на сутиена. Натисна едната чашка срещу клапана, за да я избута нагоре и само след три опита улови ръба на черната дантела между зъбите си.

Оливия беше страшно доволна от себе си, толкова доволна, че едва не се ухили и не изтърва сутиена. Извърна се прекалено бързо и сандалът й одраска пода. Замръзна с половината черен сутиен в уста, като куче, захапало вестник. Към нея започнаха да се приближават тежки стъпки. Намести чувала върху лицето си и легна. Стъпките дойдоха много близо. Един крак я ритна в ребрата. Тя потрепери и лекичко извърна глава, което според нея бе доста реалистично. Стъпките се оттеглиха. Оливия не помръдна, докато гласовете не заговориха отново.

Чашката на сутиена бе обърната наопаки, все още стисната между зъбите й. Бавно я измъкна извън джелабата и все още със зъби се извъртя, за да я закачи на клапана. Беше страшно неудобно, но успя да се извие назад и да опре въжето около китките си в триончето. Работата бе мъчителна и бавна. Настъпи един ужасен миг, когато сутиенът се откачи от клапана и трябваше да мине отново през цялата процедура по закачването му. Но най-сетне малкото трионче преряза достатъчно влакна, за да освободи тя ръцете си и да си развърже глезените.

Погледна неспокойно към завесата и отвори кутийката с балсам за устни, която беше пъхнала в сутиена. Нагласи таймера на три секунди, развинти капачето и като се прицели внимателно, я търкулна по пода под завесата. После се сви на топка с плътно затворени очи и пъхна лице между коленете и ръцете си. Въпреки това светкавицата беше почти ослепителна. Чу викове, крясъци и трясъци зад завесата.

Скочи на крака, изтича до завесата и я отвори. В тази стотна от секундата пред очите й се разкри нещо неописуемо. Дванайсет мъже се държаха за очите ослепени и блъскащи се в паниката. На стените имаше снимки и диаграми. Мостове — пристанищния в Сидни, Голдън Гейт в Сан Франциско, Тауър в Лондон, друг мост над голямо пристанище с небостъргачи в далечината. Снимките бяха общо седем. На масата в центъра на стаята имаше нещо, което приличаше на кръгла основа на колона, обърната към нея, и нащърбено парче метал, златно отвън и кухо отвътре като шоколадов Дядо Коледа. Помисли си дали да не го грабне и да го използва като оръжие. А след това, отвъд масата, седнала по турски на едно килимче, тя видя невъзможната за сбъркване висока и брадата фигура. Той седеше напълно неподвижен със затворени очи, заслепен от светкавицата като всички останали, но напълно спокоен и крайно ужасяващ. Осама бин Ладен.

Оливия разполагаше със секунди. Снима най-напред мостовете, като по средата на снимките усети, че светкавицата не работи. После опита хубава групова снимка. След това опита бин Ладен. Апаратчето беше толкова малко, че не можеше да види какво прави, трябваше да гадае. Беше трудно да се види каквото и да било след светкавицата. Но тя бе сигурна, че е той.

Най-близо застаналият мъж реагира на звука на щракането и се обърна към нея. Тя запали дюзата на малкото газово топче и го търкулна към центъра на стаята, оттегли се зад завесата и побягна. Щяха да прогледнат след няколко минути, но газът щеше да ги приспи за пет.

Щом излезе от вестибюла и зави зад ъгъла, Оливия спря, облегна се задъхана на стената и се заслуша. Коридорът в боядисаната в бяло скала се простираше докъдето очите й виждаха и в двете посоки. Трудно беше да чуе нещо над бученето на системата за поддържане на налягането на въздуха, но звукът сякаш бе станал различен. Това шум на море ли беше, или на машини?

Реши да провери. Докато тичаше по лекия наклон, той започна да й се струва познат и, да, озова се в банята, а в далечината се виждаше металната врата. Когато приближи, видя, че вратата се задържа открехната от някакво тяло, също като куфар, затъкнат между вратите на асансьор. Тялото беше на ранения Ферамо, който бе в полусъзнание. Изглеждаше така, сякаш се беше опитал да избяга. Тя го прескочи, после се поколеба. Наведе лицето си към неговото. Очите му бяха полуотворени. Дишаше трудно.

— Помогни ми — прошепна той. — Хабитиби, помощ.

Тя измъкна камата от банела на сутиена си и я насочи към гърлото му, както я бяха учили, точно над каротидната артерия.