Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Том Ориндж беше много притеснен и неспокоен, докато чакаха кабриолета.

— Познаваш ли господаря на Уайвърн? — попита ханджийката, докато чакаха.

— Аха — отвърна Том.

— Чу ли новината?

— Какво е станало?

— Миналата вечер са го застреляли по време на спречкване с бракониери. Благородниците би трябвало да оставят тази мръсна работа на пазачите си, само че на Феърфийлд им дай само да се бият, луди глави. И сега е мъртъв… или почти мъртъв… така каза доктор Уилет и още един лекар… понеже в рамото му има цяла шепа сачми за лов на патици.

— Това ли е новината? — попита Том, вдигна очи и погледна през вратата. Беше забол поглед в земята, докато госпожа Гъмфорд от странноприемницата разказваше историята. — Говори се, че бракониерите по тези места доста ги бива — каза той. — Господарят не за пръв път излиза заедно с пазачите си, за да ги пипне живи или мъртви. Боя се, че това няма да ги спре.

— Гаден свят — отбеляза жената.

— Да, мътните го взели — отговори Том. — А, ето го и кабриолета.

Качиха се и подкараха.

Том беше мрачен и много мълчалив.

— Том, къде отиваме? — попита момчето най-сетне.

— Добре, добре, млади момко — каза Том. — Ще откриеш, че там имаш само добри приятели. Кажи сега, господарю Хари, нима не ти бях добър приятел през целия ти живот, сър? Много пъти, за които не подозираш, Том Ориндж е работил за теб, идвал е в къщата и отново се е връщал. Къде щеше да си сега, ако не беше бедният Том Ориндж?

— Така е, Том, аз те обичам.

— А сега те отвлякох от онзи господин и сигурно ще ме обесят заради това. Е, няма значение.

— О, Том, горкият ми Том! Не, не, не! — възкликна момчето и обгърна с ръце шията на Том, обзето от болезнена обич и въпреки тръскането на кабриолета целуна Том по бузата, по веждите, по брадичката и при едно силно тръскане — по периферията на шапката, която падна и се търкулна под краката му.

— Е, това се казва благодарност — рече Том, бършейки очите си. — В крайна сметка принципността бива наградена. Някой ден ще станеш велик човек и ще забравиш за бедния Том Ориндж, който е бил готов да похарчи и последния си шилинг и да пролее кръвта от сърцето си безплатно и без да търси награда, за да ти служи.

Друг изблик на обич от страна на момчето увери Том във вечната му признателност.

— Познавате ли това място, господарю? — попита Том. Предишният му нрав отново се върна, когато кабриолетът направи внезапен завой и се понесе през отворената порта към една голяма и старовремска къща. На вратата чакаше карета.

Не можеше да има грешка! Колко хубаво! И кой беше това? Мама стоеше на вратата на коридора и двамата тутакси се хвърлиха в прегръдките си. Чуваха се само думите „О, скъпото ми момче!“ и „Мамо, мамо, мамо“, наполовина заглушавани от ридания и от целувки.

След минутка в залата влезе — усмихната, разплакана и с протегнати към него ръце — красивата дама в черно, и плачът й се превърна във вик, когато бързо се приближи до него и го притисна към сърцето си.

— Скъпи мой, скъпото ми дете, благословеното ми дете, ти си негов образ и подобие. Обикнах те веднага щом те зърнах, а сега вече знам всичко.

Момчето беше изтощено. Пътуването му, включително и отклонението от планирания маршрут, беше цели трийсет мили, при това на студ и дъжд.

Сложиха го да си легне и го настаниха удобно. Майка му седна до леглото му, а ръката й за по-сигурно здраво стискаше неговата, докато той заспа дълбоко.

Алис вече бе чула достатъчно, за да се увери в самоличността на момчето, но едно спешно съобщение от Хари, който бе на смъртно легло, я накара веднага да отиде в Уайвърн, за да се срещне с него, както искаше той. Тя повери момчето на грижите на „мама“ и скоро се запъти към имението на род Феърфийлд.

Ако Хари не знаеше, че умира, никаква сила на света не би могла да го накара да й признае всичко.

Най-много настояваше за две неща.

Първото бе, че воден от убеждението си, че брат му наистина е бил женен за Берта Велдеркауст, той справедливо е вярвал, че племенникът му няма законни права на наследник.

Второто бе, че е решил, макар после да бе отстъпил малко, никога да не се жени и да даде на момчето по-добро образование, отколкото имаше самият той и най-накрая да го направи наследник на Уайвърн, представяйки го като свой незаконен син.

Старшината не остави място за предположения дали знаеше повече, отколкото му бе разпоредено или отколкото си бе поставил за цел да знае. Той разказа точно какво се бе случило между него и Хари Феърфийлд. От него бе научил, че момчето, което трябваше да предаде на грижите на Марджъри Тревелиън, бе собственият му непризнат син.