Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Момчето протегна ръка и пръчката със свистене се стовари на пръстите му. Още веднъж. Лицето на момчето почервеня от болка, а наранената му ръка се отпусна надолу. Удар нагоре по кокалчетата на пръстите му придружи заповедта „Дръжте я горе, господине“ и се стовари трети удар.

Старшината беше силен и сръчно въртеше китката си.

— Подайте другата ръка — нареди той и се повтори същият вид дисциплина.

Възмущението на момчето от тази жестокост бе примесено с болката, предизвикала появата на три огромни тъмни следи по тънките пръсти на всяка ръка, и взе връх над нея.

От очите му бликнаха сълзи и за пръв път през живота си то се разплака горчиво при тази двойна мъка.

— Върви отпред — невъзмутимо нареди старшината.

Притискайки и извивайки разтрепераните си ръце, все още сгърченото от болка момче тръгна по пътя, чувствайки се по-наранено и самотно от когато и да било.

Омнибусът в Уанинг закъсня, а една дама в него, поразена от красотата и от тъгата, изписана по лицето на момчето, му каза няколко мили думи и се отнесе към него с топлота, която стопли сърцето му. За малкия Уили бе едва ли не непосилно да потисне надигащото се ридание и сълзите, които всеки момент щяха да рукнат. Добрата самарянка купи една торба курабийки с мед и джинджифил — доста голямо количество, които Арчдейл отказа и остави на момчето да реши. Но съм длъжен да кажа, че курабийките бяха поднасяни всеки ден с добросъвестна точност, защото на старшината можеше да се разчита за всякакви свързани със собствеността въпроси. Той не би отхапал от тези курабийки, макар че тънките му устни се навлажняваха от слюнка, дори и наоколо да нямаше жива душа. Може би притежаваше доста воински добродетели, защото иначе вероятно не би стигнал дотук.

Нолтън Фарм е печално, но не грозно място. Във фермата има много дървета, които са твърде близо до прозорците. Къщата е стара и малка, има и малка градина с ограда от гъст жив плет.

Членовете на семейството бяха малко. Когато пристигнаха, госпожица Мери Арчдейл беше болна. Тя беше единственото дете на старшината, който беше вдовец. Новият обитател на къщата научи за нея с ужас, който се дължеше на ужаса му към баща й.

Влязоха в малко антре и момчето седна на посочения му от старшината стол. Той окачи шапката си на една закачалка в стената и постави бастуна си върху полицата над камината. След това иззвъня звънчето.

Възрастната жена, която бе единствената прислужница в къщата, влезе. Изглеждаше уплашена, както изглеждаха и всички останали слуги в присъствието на господаря, и впери в него разтревожения си поглед.

— Къде е госпожица Мери?

— Плюе кръв, господине.

— Поднеси вечерята — нареди старшината.

Момчето седна уплашено в самия ъгъл на масата.

Мъката не му позволяваше да се храни, затова само сърбаше чая си, който беше прекалено горещ и нямаше достатъчно захар и мляко. Старшината подряза фитила на свещта си, надяна чифт очила с позлатени рамки и започна да преглежда седмичния вестник.

Докато бе погълнат от това занимание, в стаята влезе много слабо момиче с големи очи и много бледо лице. Косата й бе гъста и кестенява.

Ръката, с която придържаше шала си, също беше много слаба, а по бледото й лице и големите й очи се четеше покорно и умолително изражение, което смая момчето. Тя мълчаливо го погледна, то направи същото. Тъжните й очи за миг се задържаха на лицето му и той усети, че тя му харесва.

Мери си взе един стол и седна съвсем тихо, без да обели и дума.

След малко старшината остави вестника и я погледна. Тя вдигна големите си очи към него в покорно очакване, но не продума.

— В момента не си добре, така ли?

— Не съм, сър.

— Редовно ли си пиеш лекарството?

— Да, сър.

— Утре сутрин сигурно ще се оправиш.

— Сигурна съм, че ще е така, сър.

Той запали една свещ на страничната масичка, а кучето му Байън стана, за да го придружи. Беше голям мопс с черен нос и жълтеникаво на цвят. Често след това на момчето му се искаше да си поиграе с Байън и да се запознае с него. Само че не знаеше как този опит ще бъде възприет от кучето или от господаря, затова не се осмели.

Между кучето и сержанта нямаше никакви ласки. Всеки изпълняваше задълженията си към другия и се разбираха добре, струва ми се, но нямаше никакви други признаци на привързаност.

Старшината излезе и затвори вратата, а момичето се усмихна много мило на малкия гост и подаде ръка за поздрав.

— Много се радвам, че си тук. Бях много самотна. Татко отиде в работилницата — прави там един орган и няма да се върне до девет без петнайсет. Разполагаме с час и три четвърти. Чуваш ли… Слушай.