Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Отдалечаващата се малка фигурка на момчето стоеше извърната към нея, доколкото бе възможно. То гледаше през рамо с браздулици от сълзи по бузите, а малката му ръка с копнеж й махаше за сбогом, докато не се скри от поглед. След малко тя се обърна и видя на земята пръснатите кегли и езерцето и риданията й се извисиха почти до писък. Жената седна на каменната пейка под прозореца, защото не можеше да понесе да влезе в тъмната къща, и изплака душата си.

А междувременно Арчдейл и неговият спътник, или по-скоро затворник — както решите, вървяха по пътя си. Той продължаваше да стиска китката на момчето, а то плачеше и тихо хълцаше през целия път.

Когато стигнаха до малкото селце Мейпъл Уикетс, той нае момче, което да носи пътната чанта до Уанинг на около четири мили по-нататък, където, както всички знаят, всеки ден в дванайсет и половина минава омнибусът за Уорамптън.

Продължиха да вървят. Старшината беше сдържан и мълчалив човек. Той възнамеряваше да заговори момчето толкова, колкото и пръчката под мишницата си или пък пътната чанта. Остави го да си плаче и нито го скастри, нито го успокои, а държеше спокойната си глава високо вирната и гледаше право напред.

Най-сетне непознатата местност започна да въздейства на непостоянството на детството.

Докато вървеше до старшината, момчето започна да говори — отначало плахо, после по-словоохотливо.

Първият инстинкт на детето е доверието. За момчето бе известна утеха да разказва надълго и нашироко за дома си. Спомена и за Том Ориндж с обичайния въпрос:

— Познавате ли Том Ориндж?

— Защо питаш?

Последва изреждане на разнообразните и бляскави умения на този човек.

— Да не би да сме близо до някое място, което се казва Уайвърн или Каруел Грейндж? — попита момчето, което имаше добра памет, когато беше за неща, вълнуващи въображението му.

— Защо питаш? — рече старшината, гледайки право напред.

— Защото Том Ориндж ми каза, че там расте най-голямата гъба на земята и че собственикът на къщата не може да влезе вътре, защото гъбата запълва вратата.

— Том Ориндж ли ти каза това? — попита по същия начин сержантът.

Момчето допусна, че той нищо не знае и го увери, че Том, който винаги казва истината, му е казал това вчера.

Старшината не каза нищо повече, а по лицето му не можеше да се отсъди дали мислено си е отбелязал да „докладва“ за Том Ориндж, където трябва. Между другото може да спомена, че около три седмици след това Том Ориндж бе безусловно освободен от своите безсистемни задължения пред господин Арчдейл и бе обвинен в кражба на ябълки от овощната градина в Уорамптън и в някои други дребни простъпки и бе изправен пред съда, в чийто състав по случайност бе включен господарят Феърфийлд от Уайвърн, който беше „доста суров с него“ и го осъди на повече от месец тежък труд. Младият наемник с пътната чанта тежко се влачеше отпред, както му бе наредил старшината.

Въздишайки през сълзи и с натежало сърце, малкият ни приятел все пак се оглеждаше наоколо.

Прекосяваха пустош, обрасла с красив пурпурен пирен, каквато никога досега не бе виждало. Старшината беше пуснал китката му. С всеки изминал момент се чувстваше все по-спокоен.

На места имаше малки езерца, които привличаха вниманието на момчето и го караха да отваря кутията с корковите си кораби и да ги поглежда. Питаше се как ли ще плават в тези тъмни малки кътчета и най-сетне зърна едно езерце, разположено много удобно, спря в края му, извади едно корабче и го пусна, а после още едно и още едно. Колко бързо могат да летят секундите и минутите.

Сепна го далечният вик на старшината:

— Ей, господине, елате тук.

Вдигна поглед. Старшината гледаше големия си сребърен часовник, стъпил на една купчина торф.

Докато момчето стигне до него, старшината вече беше прибрал часовника си, а няколко печата и ключът висяха в края на верижката върху корема му. Старшината стоеше, прибрал пети и пуснал върха на пръчката си близо отстрани до ботуша си.

— Приближи се — нареди сержантът. — Дай ми тази кутия.

Момчето постави кутията в ръцете му. Той свали капака, преобърна с пръсти малката флотилия и след това хвърли кутията и съдържанието й настрани.

— Не ги вдигай — нареди той. — Половин крачка встрани — гласеше следващата заповед. — Протегни ръка.

Момчето изненадано го погледна в лицето.

Изражението на старшината не беше нито по-сърдито, нито по-мило от обикновено. Беше абсолютно спокойно.

— Протегнете ръката си, господине.