Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Навремето старшината бе ръководил дружини, издирващи дезертьори, и имаше добър усет за такива неща.

— Закусил е с теб, така ли? — кимна той студено към масата.

Тя за миг се поколеба, но после се прокашля и каза:

— Да.

Арчдейл се изправи и докосна с пръсти каната за чай.

— Топла е — отбеляза старшината със същото непоклатимо достойнство.

Марджъри се чувстваше ужасно неловко.

— Не може да е далеч. Накъде тръгна?

— Само видях, че излиза през вратата. Не мога да кажа.

Бившият старшина може би я взе за самата богиня на истината, а може би я помисли за най-наглата лъжкиня в Англия. От изражението му изобщо не ставаше ясно кое от двете заключения бе направил.

Студените сиви очи на старшината отново се плъзнаха из стаята и отново настана крайно мъчително за нашата добра приятелка Марджъри мълчание.

— Госпожо, според мен момчето е в къщата. Най-добре го предайте, защото няма да тръгна без него. Колко стаи имате?

— Три и таван, сър.

Старшината се изправи.

— Най-напред ще претърся къщата, госпожо и ако не е тук, ще осведомя полицията и ще организирам издирване, а ако вие имате нещо общо с изчезването на момчето или пък сте го скрили, ще ви тикна в затвора и ще ви издействам наказание. Трябва да заключа вратата, а вие, ако искате, преди това излезте.

— Много добре, сър — отвърна тя.

В този момент обаче от вътрешността на бюфета се разнесе тропане и викове:

— Не, не беше мама, аз го направих. Не отвеждайте мама.

— Виждате ли, госпожо, напразно създавате неприятности. Моля, отворете тази врата, защото в противен случай ще я разбия — добави той, докато тя се колебаеше пребледняла и разтреперана.

Застанал срещу нея все едно е пред командващия си офицер, изпънат, с прибрани колене и безизразно строго изражение, Арчдейл протегна ръка и просто каза:

— Ключа, госпожо.

За който и да е човешки нрав — дори за най-бурния и упорития — настъпва момент, когато човек се подчинява на заповедите, а нещо в невъзмутимостта на бившия старшина изискваше незабавно подчинение.

Беше напълно безсмислено Марджъри да продължава да опитва да крие момчето. С ужасна болка в сърцето тя бръкна в джоба си и му подаде ключа.

Вратата се отвори и момчето се сгуши в най-тъмния ъгъл, когато зърна приведената скована фигура на старшината, а синкавото му и гладко обръснато лице надзърна в тъмното. След няколко секунди мъжът видя фигурата на момчето.

— Излезте навън, сър — прозвуча заповедническият глас на посетителя, докато бастунчето, което държеше в ръка и което бе облепено с натъпкан с восък обущарски конец на около три инча от върха, започна силно да удря малките крачета.

— О, сър, в името на Бога! — провикна се Марджъри и увисна на ръката му. — О, сър, той е най-милото същество на света, ще направи каквото му наредите, той е толкова добре дете!

Момчето вече беше излязло и, вперило смаян поглед в лицето на мъжа, неволно и с болезнена гримаса леко повдигаше крака си, защото болката от ударите с пръчка бе съвсем нова за него.

— Ако пак го направиш, ще получиш пет дузини удари — заяви новият му познат. — Това ли е багажът му? попита той и докосна пътната чанта с пръчката си.

— Да, сър.

Мъжът взе чантата и огледа момчето — сигурно възнамеряваше да го накара само да си носи багажа. Само че момчето бе слабичко, а чантата, съвестно натъпкана с всичките му принадлежности, беше доста тежичка.

— Нещо друго? — попита старшината.

— Ами, това… Бог да го благослови. Беше малката кутия с корабчетата.

— И това — пъхна тя в джоба на момчето опечения сладкиш, който разчупи на две и уви в кафява хартия. — И тези — добави тя три ябълки. — О, милото ми момче, скъпият ми, скъпият ми!

Отново вдигна момчето, притисна го силно, то я прегърна крепко през шията и двамата отново и отново се целуваха и плачеха, докато накрая Марджъри го свали на земята. Пъхнал бастунчето си под мишница, хванал с една ръка пътната чанта, а с другата — здраво стиснал момчето, старшината излезе през вратата.

— Стига толкова… Не върви след нас, жено… — каза той, след като бяха изминали двайсетина ярда по пътя. Ще докладвам за теб — добави той с кимване, което заедно с любезните му думи тя би могла да приеме като сбогуване или не, както искаше.

Жената остана на леко издигнатата земя до глога и разплакана пращаше неистови въздушни целувки на момчето.

— Скоро ще се видим. Ако трябва боса ще прекося гората, за да видя отново красивото си момче — викаше тя след него. — Ще ти донеса кеглите, обещавам. Мама ще дойде, скъпи.