Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

— Не знаеш ли накъде е дневната? Ами ето натам — посочи с пръст момичето. — Сега е мой ред.

Докато в коридора играта продължаваше, посетителят бутна вратата на дневната и влезе.

— Как е госпожица Али?

— О, Хари, ти ли си?

— От плът и кръв. Май не ми се радваш много, Али. Днес обаче ти нося добри новини. Тази седмица си малко по-богата, отколкото беше миналата.

— Как така, Хари? Обясни ми!

— Ще го направя. Нали знаеш онова задължение на Каруел — сто и четирийсет лири годишно, — е, вече го няма. Старата вещица е мъртва, сигурно си прочела във вестника, ако го получаваш. Берта Велдеркауст. Двете не се обичахте особено, нали?

— О, Хари, Хари, недей — каза горката Алис пребледняла и започна да пребледнява още повече.

— Добре, няма. Не допусках, че ще се разтроиш. Само ти знаеш какъв проклет дявол беше тя — умряла е на старото място, в Хокстън. Прочетох резултатите от разследването в „Таймс“. Не спирала да пие и била малко луда. Винаги се карала с хората в задната стая, бащата бил съден за това и за фалшификация. Но не е ясно как се е случило. Някои се кълнат, че не била на себе си от пиене и се хвърлила през прозореца, а според други е заради онзи тип, който влязъл да я обере, понеже я мислел за глупачка, обаче здравата се сборили — тя е много силна, знаеш — и той я хвърлил навън. Паднала точно върху шиповете край релсите и три се забили в тялото й, дъртата откачалка!

— О, Хари, колко ужасно! О, моля те, недей — възкликна Алис с вид на човек, който всеки момент, ще припадне.

— Лежала там, без да може да изпищи дори и се гърчела като червей цели три часа, така казват.

— О, Хари, моля те, не ми го описвай. Умолявам те! Толкова ми е зле!

— Добре, няма, щом не искаш. Само да знаещ, че се е размазала и вече е в гроба. Нейната издръжка сега ще получаваш ти. Реших да дойда да ти го съобщя.

— Благодаря ти, Хари — отвърна тя едва чуто.

— Кога си се преместила тук? Научих едва тази сутрин — попита Хари.

— Преди пет седмици.

— Харесва ли ти? Не е ли адски самотно?

— Обичам тишината — поне за известно време — отвърна тя.

— Смятам да се оженя, честна дума. Какво ще кажеш?

— Наистина ли?

— Толкова наистина, колкото, че ти си тук, ама няма да е съвсем по любов. „Донеси и ти нещо, скъпа, ако ще живеем заедно“, това е мотото ми. Чувал съм да казват, че любовчиите и медопоказвачите нямат дом. Искам жена, която да се грижи за нещата и която по-скоро ще ми донесе петдесет лири, отколкото ще похарчи сто, „Много богати мъже са обеднели заради красива жена и задна врата“, както се казва. Вече не съм млад, наближавам шейсетте и трябва да внимавам. А кое е приятелчето, което играе на кегли с Ейми в коридора?

— О, той е толкова мило момче. Баща му се казва Хенри, а майка му е починала много отдавна. Живее с една добра старица на име Марджъри Тревелиън. Какво има, Хари?

— Нищо, моля да ме извиниш. Замислих се за нещо друго и не те чух. Разкажи ми пак, този път ще слушам.

Тя повтори информацията, а Хари се прозя и се протегна.

— „Нямаш ли компания, вършиш глупости“. Вече трябва да вървя. Нямам нищо против да изпия чаша шери, щом настояваш, понеже яздих дълго и гърлото ми е пресъхнало.

Така Хари приключи посещението по характерния си начин, сбогува се, метна се на коня си и си тръгна.

Малката госпожица Ейми имаше лека настинка и събирането на чай бе отложено за следващия ден. Вечерта след посещението на Хари във фермата Станлейк Марджъри Тревелиън не бе в селото, бе отишла да направи оскъдните си покупки. И кой, мислите, цъфна пред момчето, когато то вдигна поглед от флотата си в езерото неговият приятел Том Ориндж, както винаги в повишено и бодро настроение.

Нужно ли е да ви казвам колко охотно бе посрещнат Том? Той попита къде е Марджъри и прие временното й отсъствие с доста добро настроение. На Том му стана студено, а и вечерта наистина бе малко студена, затова той предложи да влязат в къщата и да поседнат там.

— Кога според теб, младежо, старата кокошка ще се върне у дома?

— Кой?

— Чавката Марджъри. Кога ще се спусне през комина?

— А, бабчето ли?

Този прякор бе единствената шега на господин Ориндж, която не допадаше особено на момчето.

На това място Том Ориндж прекъсна изпълнението си с грачещ смях, обърна клепачите си и зениците му затрепериха — може и да приличаше на свраките от гербовете, но не беше точен портрет на птицата, позната ни от естествената история. Когато приключи с това, попита: