Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Тя вдигна пръст и погледна към преградата, докато говореше, а през стената момчето чу бумтенето на орган.

— Тони му надува органа.

Тони беше малко момче от приюта, което почистваше ножовете, вилиците и обувките и като цяло работеше като втори слуга, единственият мъж в скромното им домакинство.

— Иска ми се да бях по-добре, толкова се задъхах от говоренето. Сега ще бъдем много щастливи. Това е настройването на тръбите — тази вие. Преди аз работех с мяха, но лекарят каза, че не бива, а и аз наистина вече не мога да го правя. Трябва да хапнеш нещо и да пийнеш още чай. Ще станем добри приятели, нали?

Двамата доста си поговориха, но от време на време се налагаше тя да спира, за да си поеме въздух. Момчето забеляза, че Мери е много слаба и че неописуемо се страхува от баща си.

— Той е добър човек — каза момичето. — И се труди усилено за парите си, само че не обича да говори и затова хората се боят от него. Ще се върне чак в девет без петнайсет, за да почете от Библията и да каже молитвите.

Тя продължи да говори, но през цялото време приглушено, и току се ослушваше за боботенето на тръбите, а момчето откри сърцето си пред нея и плака горчиво. Мери също плака по време на разказа му и двамата станаха близки приятели. Тя сякаш разбираше страданието му. Може би нейното страдание приличаше на неговото.

Възрастната жена влезе и раздигна приборите за чай, а малко след това дойде старшината, който прочете една глава от Библията и каза молитвата.

В Нолтън Фарм всеки ден приличаше на предишния. Неизменните часове, неизменните задължения, протичащи с военна точност. По време на хранене никой не обелваше нито дума, а когато господарят на дома не си бе вкъщи, всички разговори, дори в най-отдалечените стаи, се водеха приглушено.

Нашият малък приятел виждаше момчето от приюта, дойдеше ли времето за молитва, сутрин и вечер, и понякога минаваше покрай бледото му и неспокойно лице на стълбите и в помещенията, когато задълженията му го отвеждаха там. Двамата се поглеждаха с копнеж, но не се осмеляваха да си продумат. Господин Арчдейл бе наредил така.

Момчето от приюта — може би, защото не действаше ефективно, а може би защото от него се очакваше твърде много — имаше нещастието непрестанно да си навлича… трудно бих могъл да кажа недоволството на господаря, защото думата съдържа намек за чувства, а всъщност едва ли някога е имало по-спокойно и студено същество от Арчдейл. По-скоро си навличаше въздаване на справедливост.

Тези ужасни мерки биваха взимани всекидневно и бяха осъществявани с абсолютното еднообразие, с което протичаше животът в Нолтън Фарм. В единайсет часа студеният глас на старшината се провикваше „Тони!“ и Тони се появяваше, гърчейки се и стенейки от мъчително очакване.

— Пръчката ми — казваше господарят, влизайки в стаята, която наричаше работилница, където се намираше недовършеният орган с неговите два регистъра, със започнатите останали регистри, с белите ивички дърво, длета, триони, оловна ламарина и бурканчета с лепило, пръснати в творческо безредие наоколо. След това нещастното лице на Тони се появяваше в „салона“ и госпожица Мери пребледняла свеждаше очи надолу и мълчеше, а сърцето на нашия малък приятел се разтуптяваше силно над учебника, докато гледаше как слабичкото момче се промъква към полицата над камината, взема пръчката и бавно излиза отново.

След това чуваха как вратата на работилницата се затваря и после съвсем тихо долиташе слабият и ясен глас на господаря. После приглушено и бавно се чуваше плющенето на пръчката и плача на момчето, който се извисяваше до пронизителен и ужасен вой, а после:

— О, сър… Боже… О, сър, божичко… Господин Арчдейл, господарю… олеле, господарю.

Понякога този вой продължаваше толкова дълго, че Мери ставаше и обикаляше из стаята измъчено, шептейки:

— О, горкото момче! О, горкият Тони! Милост, божичко! О, мили Боже, кога ще свърши това?

Момчето седеше встрани от нея и докато я следваха, очите му се пълнеха с ужасени сълзи.

Малкият ни приятел учеше при господин Арчдейл.

Нямаше нищо неразумно в дължината на уроците, а освен това приятелката му Мери му помагаше. Все пак бе добре, че момчето е толкова умно и че има добра памет, защото старшината не беше учител, който би направил разлика между леност и тъпота.

Никой никога не беше чувал господин Арчдейл да употреби неприличен израз или да изрече ругатня. Беше мълчалив, студен и подреден човек и според мен бе най-жестокият мъж, когото съм виждал през живота си.