Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Облече се крадешком и почти без да диша. Прозорецът му гледаше към ракитите, където щеше да го чака Том. Капаците се отваряха на панти.

За щастие нощта беше спокойна, а подготовката му за слизане бе съвсем безшумна. Парчето старо въже, с което се бе снабдил предварително като средство за бягство, лежеше в ъгъла. Върза го здраво за пръчката на леглото и започна да се спуска по стената. Въжето се оказа твърде късо и момчето увисна във въздуха за секунда-две, а после скочи на земята. Разстоянието до земята не беше много голямо, но бе достатъчно, за да изгуби равновесие и кучето в заключения двор от другата страна на къщата започна сърдито да лае. За миг момчето почти се предаде.

Все пак остана да лежи съвсем неподвижно, докато лаят заглъхна. Нямаше друг признак за тревога и той тихо се отдалечи под покрова на дърветата и след това пое по-бързо надолу по склона към уречената под ракитите среща.

И наистина на бледата светлина там стоеше Том Ориндж, по-сериозен, отколкото помнеше да го е виждал някога. Том си мислеше, че отвличането на това момче може би ще се окаже най-сериозното начинание, с което се е заемал досега.

Той обаче нямаше намерение да се оттегли, каза на момчето да го следва и хукна в олюляващ се тръст, който представляваше сериозно изпитание за издръжливостта на малкия приятел. Мисля, че тичаха цели три мили, преди Том да спре.

След това той отново заприлича на себе си, попита го как е и дали ще може да извърви още петнайсет мили тази нощ.

— О, да, мога да издържа всичко тази нощ. Съвсем добре съм.

— Повърви малко, за да ти се успокои дишането, и после пак ще тичаме — каза Том и двамата отново поеха. Вече бяха изминали още четири мили. Младият ни приятел не беше толкова свеж, колкото на тръгване. Освен това бе започнало да ръми, задухал бе студен вятър и като цяло приключението на бягството не се оказа толкова приятно, нито пък компанията на Том — толкова желана, колкото бе очаквал.

— Изминал си четири от петнайсетте мили. Остават ти само единайсет, а като цяло досега си изминал седем. Не е толкова зле. Изморен ли си, младежо?

— Ни най-малко.

— Точно така. Ти си добър войник. А сега ела, ще се подслоним под този храст и ще хапнем.

Двамата си похапнаха доста добре хляб и осолено месо, по което имаше доста следи от зеленчуците, с което бе сервирано, когато е било топло.

— А сега, младежо, ще трябва да продължиш до Хадъртън сам, защото тук ме познават, а утре има панаир и по пътя още преди зазоряване ще има хора. Трябва да стигнеш на една миля отвъд града в странноприемница „Джордж“. Съдържателката се казва госпожа Гъмфорд. Там ще се срещнем. — След това подробно обясни на момчето маршрута и ориентирите му. — Хайде, пийни си — подаде му той пълно с мляко голямо шише. След като момчето отпи, Том рече: — Пийни една глътка и от това, героят ми той! Ще те сгрее. — Притисна към устните на момчето плоско шише с бренди и го накара да отпие една глътка. — Има и още малко хляб, в случай че пак огладнееш. Довиждане и не забравяй какво се уговорихме.

След като повървя само около час, момчето започна да се притеснява. Не виждаше ориентирите на Том и започна да страхува, че е сбъркал пътя. След още половин час бе напълно сигурен, че се е объркал, оклюма, започна да усеща студения вятър и все повече и повече подгизваше.

Влезе в някакъв град, който по нищо не приличаше на описанието на Хадъртън, което Том му бе дал.

Градчето беше притихнало, вратите и прозорците бяха затворени и навсякъде беше тъмно, ако не броим няколкото старомодни газени фенери.

След като се помота тихо наоколо и понеже се боеше да почука някъде и да потърси подслон, момчето седна на стълбите пред една къща. Облегна се и скоро заспа.

Събуди се, защото някой разтърсваше рамото му. Над него се бе надвесил полицай.

— Ставай и се махни оттам! — нареди му заповеднически полицаят.

Момчето бе полузаспало. Гледаше полицая, а едрото му лице и шапката му с кожена каишка му се струваха като насън.

— Казах ти, че трябва да станеш и да се махнеш от там — продължи да го разтърсва полицаят, но не силно. Няма да позволя да се настаниш тук удобно за цялата нощ. Хайде, живо!

Удобно, живо… въпрос на съпоставка… въпрос на сравнение…

Момчето стана толкова бързо, колкото му позволяваха скованите му от студ стави.

Изправи се послушно и застана мокро до кости, бледо и разтреперано на лунната светлина.

Полицаят сведе поглед, вече доста загрижено, към малкия пътник. Нещо в него предизвикваше съжаление. Полицаят беше сериозен и замислен мъж на повече от петдесет години и постави ръка върху рамото на момчето.