Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

— Виж, момче, не можеш да спиш тук.

— Знам, сър. Няма да се повтори, сър.

— Измръзнал си, ще те заболят костите.

— Няма повече сър, моля ви.

— Ела с мен, момче. Съвсем наблизо е. — Той заведе момчето в една къща съвсем наблизо надолу по улицата. — Има огън, ще се стоплиш. Синът ми лежи там и има треска, така че не можеш да останеш дълго. — Седни, дете, и се стопли. — Даде му да пийни топло мляко и къшей хляб, после додаде: — Няма нужда да ставаш.

Мисля, че се страхуваше за калаените си лъжици. Остави момчето в къщата почти половин час, после му даде един стар продънен чувал, с който да се увие, и му нареди да го върне на сутринта. Мисля, че полицаят взе момчето за крадец. Беше мил човек — просто у него се бореха огромно съжаление и подозрение.

Момчето върна чувала с много благодарности още с първата бледа светлина на утрото и се отправи към Хадъртън. Мъжът го упъти и му каза че има да измине още пет мили.

На около миля от Хадъртън, измръзнал и мокър и уплашен да не би да стигне твърде рано в странноприемница „Джордж“, където е уговорената среща, измореният ни малък приятел се вмъкна премръзнал и мокър в една крайпътна кръчма.

Пред огъня в кръчмата трима мъже пиеха бира.

— Онова момче е избягало от училище — обади се единият от тях, който от време на време поглеждаше към момчето.

Не мога да ви опиша ужаса, с който малкият ни приятел чу тези думи. Другите двама го погледнаха. Единият бе пълен мъж с бричове, с високи ботуши и с червена платнена жилетка и имаше румено и добродушно лице. След като го изгледаха, тримата възобновиха разговора си и след малко слабият мъж, който явно не можеше да откъсне поглед от него, каза:

— Това момче е беглец. Трябва да съобщим в полицията, за да го върнат на училище.

— Не е наша работа. Защо не го оставиш на мира? — обади се мъжът с червената жилетка.

— Ела тук — нареди слабият мъж и му направи знак с ръка, без да откъсва от него строгия си поглед.

Момчето се изправи и бавно се подчини на странната команда.

Не мога да кажа, че имаше нещо злонамерено в лицето на мъжа. Беше малко остро и строго и по него се четеше спокойната непоклатимост на дълга. В този момент момчето обаче не можеше да си представи по-ужасно лице. Единствената му надежда бе пълният спътник на мъжа. Сигурен съм, че насочи към него умолителния си поглед:

— Хайде, Айрънс, остави момчето на мира, освен, ако не искаш да се скараш с мен, мътните да те вземат. Ще го оставиш на мира! И му поръчай нещо топло за закуска. Престани! За моя сметка — провикна се той.

Благодарение на добрия самарянин с високи ботуши и с червена жилетка обезсърченото момче продължи спокойно по пътя си.

Докато прекосяваше Хадъртън и разглеждаше витрината на един магазин, то видя нещо, което се отразяваше в стъклото и го ужаси до такава степен, че за малко да припадне.

Беше изваяното от мрамор лице със синкава брадичка на старшината, който гледаше над рамото му с леденосивите си очи в същата витрина.

Момчето нямаше сили да помръдне. Големите му очи бяха приковани върху тази ужасяваща сянка. Можеше дори да докосне рамото му, ако се наведеше напред. За щастие старшината не гладеше отражението, което несъмнено щеше да разпознае. Сигурно птицата, прикована от студените очи на змията и очакваща всеки момент с разтуптяно сърце скока на влечугото, се чувства по същия начин, когато влечугото прекъсва магията и се оттегля, без да я нарани, по който се чувстваше момчето, когато видя как страховитият мъж се обръща и се отдалечава с премерена крачка надолу по улицата. За миг ужасът му се върна, когато Байън, съименникът на философа, го позна, изправи се по краката на момчето, няколко пъти го одраска, побутна го с носа си й изскимтя. Момчето бързо се извърна и се отдалечи, кучето го заряза, хукна след господаря си и зае мястото си до него.

В странноприемница „Джордж“ малко след Хадъртън момчето за свое огромно удоволствие най-сетне намери Том Ориндж.

Веднага му разказа за случката пред витрината на магазина и разказът му помрачи лицето на Том. Надникна навън и дълго гледа към Хадъртън.

— Подготви кабриолета и веднага го докарай тук — нареди Том, бръкна в джоба си и извади доста голяма шепа сребърни монети.

Не искам да ви казвам откъде идваха доходите на Том, когато не работеше редовна работа. Приходите му бяха станали по-добри, но бяха и съпроводени с повече тревоги.

Момчето беше закусило, преди да пристигне в Хадъртън. Толкова по-добре, защото появата на старшината щеше съвсем да го лиши от апетит. То нямаше търпение да тръгне, защото всеки момент очакваше да го види как се приближава към малката странноприемница, за да арестува него и Том.