Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Едно нещо го мъчеше насред надеждата за освобождение. Погледнеше ли горката Мери, си представяше колко самотна ще бъде тя. О, само да можеше горката Мери да дойде с него! Но рано или късно двамата с Том щяха да се върнат и да я отведат, и тя щеше да заживее с него и с мама и всички да бъдат едно щастливо семейство.

Тя не знаеше какви мисли се въртят в главата на момчето, докато сериозните му и тъжни очи бяха приковани върху нея. Усмихна му се и бавно му кимна.

Само че нямаше смисъл той да измъчва нежното си сърце заради това. Нямаше да напусне приятелката си, нямаше да се случи нищо, което тя да приеме за предателство или за измяна.

Защото в два часа през нощта Мери издъхна.

Десетина минути преди това вдигната от старата прислужница тревога разбуди баща й.

Верният й малък приятел бе коленичил до леглото и ридаеше, стиснал немощната й ръка в своята, когато старшината, набързо нахлузил дрехите си, влезе вътре, застана до балдахина и впери поглед в големите й дълбоки очи. Тя беше в съзнание, но не можеше да говори. Когато за последен път вдигна поглед, Мери видя две начумерени капки да бликат от гордите му очи и да се търкулват по бузите му. Вероятно тъжният и удивен поглед, с който тя отвърна на тази проява на нежност го съкруши и след това неизменно го преследваше. Дясната й ръка леко потръпна, сякаш й се искаше баща й да я вземе в своята ръка — като проява на помирение — и след тези смътни прояви на обичта, която можеше да съществува помежду им, дойде ред на смъртта. Измъченото малко сърце спря да тупти и лицето на Уили Феърлейс се изгуби в огромен мрак.

Тогава момчето неистово изкрещя:

— О, Мери, красива Мери! О, Мери, мъртва ли си? О, колко тъжно, колко тъжно! О! Тя мъртва ли е?

Старшината побърза да изтрие очите си. Надяваше се, сигурен съм, че никой не е забелязал моментната му слабост. Пое си дълбоко въздух. Със сурово изражение склопи красивите очи, които някъде далеч Уил Феърлейс никога нямаше да забрави, затвори малката уста, която никога вече нямаше да се оплаче, да въздъхне или отново да изповяда тъжната си история.

— Най-добре върви в стаята си, момче. Върни се в леглото — нареди старшината и постави не без известна нежност ръка върху рамото на момчето. — Ще настинеш. Дайте му свещ.

На следващия ден старшината замина с кабриолета си за Уайвърн, едно дълго пътуване, за да осведоми за случилото се господаря и да го помоли за разрешение ден-два да не изпълнява задълженията си. Щеше да прекара нощта в Хадъртън и там щеше да уреди формалностите около погребението.

Излишно е да ви казвам, че отсъствието на господаря от къщи бе посрещнато с облекчение от всички в Нолтън Фарм.

Това бе много тъжен ден за момчето — ден, чиято печал от време на време беше пронизвана от тръпката и от страха на огромното вълнение.

Когато се стъмни, момчето пак излезе в градината с надеждата да зърне отново Том Ориндж. Срещата щеше приятно да го ободри преди голямото му приключение. Само че Том го нямаше. Не можеше да получи нито съвет, нито насърчение, чуваше само песента на птичките сред листата и късните цветя, които скоро щяха да затворят цветовете си, надничаха измежду зелените растения, а също и дългите притихнали сенки на тополите, които се извисяваха мълчаливо на фона на небето на запад.

Момчето влезе вътре и изпи самотно чаша чай в „салона“, поговори си с малко киселата възрастна прислужница. Копнееше да настъпи нощта, мечтаеше да зърне приятелското лице на Том и това да сложи край на напрежението.

Най-сетне здрачът отстъпи място на истинска нощ и луната скоро огря спокойно стария сив покрив и високите дървета, разля светлината си над живи и мъртви.

Момчето си легна в обичайния ранен час, а старата жена взе свещта му и затвори вратата. Лежеше с широко отворени очи и с туптящо сърце се вслушваше във всеки шум.

Неизменният ред, който господарят бе установил в дома си, бе в услуга на момчето. То чу как слугата затваря и залоства външната врата в определеното време. Видя за малко свещта на нещастния слуга през прозореца му, но след малко и тя угасна. Тони се бе легнал, а за уморения Тони да си легне бе равнозначно на това да заспи.

Надникна тайно през решетката на прозореца си и видя свещта на старата прислужница да осветява с червеникава светлинка от прозореца хвойната, която растеше близо до стената в сянката. Скоро и тази светлина изчезна и момчето разбра, че възрастната жена се е прибрала в стаята си. Беше десет и половина. След четвърт час тя щеше да заспи и след още петнайсет минути щеше да започне опасното му приключение.