Шеридан Фану - Загадката на Уайвърн

Притежаваше малък и буен кон и двуколка, с която ходеше по работа извън дома си. Имаше точно определени дни и часове за всяко нещо, освен когато не предвиждаше изненада.

Веднъж старшината влезе в стаята, където момчето учеше уроците си, потупа го по рамото, пъхна в ръката му местния вестник, посочи му един параграф, накара го да го прочете и после излезе от стаята.

Беше новина за делото срещу Том Ориндж и представяше в доста позорна светлина този забавен човек. Силна болка разкъса сърцето на момчето, докато четеше суровите думи за стария си приятел, а още по-зле понесе присъдата. Когато старшината се върна, момчето плачеше мълчаливо. Строгият мъж взе вестника каза с ужасния си и студен глас:

— Прочете ли го?

— Да, сър.

— Разбра ли го?

— Да, сър.

— Ако те чуя да говориш за Том Ориндж, ще те вържа в работилницата и ще те нашибам с пръчката пет дузини пъти.

С това обещание той съвсем спокойно напусна стаята.

Децата не подозират нищо за смъртта и нашият малък приятел, който всяка вечер тихичко плачеше в леглото си с натежало от мъка сърце и потънал в спомени за бабчето и за щастливото минало, докато не заспеше в мрака, изобщо не подозираше, че горката му приятелка Мери умира. Вероятно и тя не мислеше за това повече от него, но всички останали го казваха.

Двамата станаха близки приятели. Всеки от тях имаше тайна и тя довери своята на невръстния приятел, когото Бог й бе изпратил.

Беше старата история — нещастна истинска любов. Героят беше Уили Феърлейс. Господарят научил, заключил дъщеря си и се отнесъл към нея изключително жестоко според мълвата.

Той се гордееше с красотата на дъщеря си и кроеше амбициозни планове за нея. Откупи фермата на Уили, той бе разорен, записа се в армията и замина.

Старшината познаваше служителите в пощата в селото и двамата влюбени не смееха да си пишат директно. Само че братовчедката на Уили, госпожа Пейдж, редовно получаваше вести от него и в писмата му имаше дълги пасажи за Мери. Всъщност нямаше почти нищо друго. А сега най-сетне тя имаше приятел, който да носи нейните послания на госпожа Пейдж и да връща отговорите във Нолтън Фарм.

Когато баща й излезеше или вечер, докато се трудеше над органа в работилницата, а понякога и докато, увита с наметката си, Мери седеше на грубата пейка под големия ясен, а тържествените и печални звуци на далечния орган, изпълняващ църковна музика, се носеха от отворения прозорец между дърветата и надолу по ароматните поля към небето на залеза, изпълвайки въздуха с величествена и скръбна хармония, тя слушаше прошепнатото от момчето съобщение, загледана надалеч и разплакана, стиснала ръката на момчето и молейки го да повтаря отново и отново, а после го уверяваше, че се чувства по-добре, благодареше му, усмихваше се и горчиво плачеше.

Една вечер старшината както обикновено работеше над органа. Докато изпълняваше поръчението си в градината и поливаше изсъхналите лехи момчето чу познат смях покрай живия плет и добре познатия припев: „тралалала, дунги-дунги, думба-лумба“!

Беше самият Том Ориндж!

Въпреки заплахата момчето бе изключително доволно. Изтича до плета и след миг двамата с Том наистина разговаряха.

Скоро разговорът стана много сериозен. Далечното бумтене на тръбите на органа го уверяваше, че светлосивите очи и острото ухо на старшината са заети с нещо друго.

Том Ориндж кроеше ужасен заговор.

Момчето трябваше да се срещне с него в края на полето, където растяха двете ракити в единайсет часа на следващата нощ и да избяга с него, за да види отново мама и да отиде на хубаво място, където ще бъде щастливо през целия ден, мама ще бъде до него винаги, а Том ще се отбива толкова често, колкото му позволяват по-важните му дела.

— Ще го направя, Том — рече момчето полудяло от страх и ужасно бледо. — И, Том, ужасно съжалявам за процеса — добави момчето, след като разговаряха още известно време. Да твърдят, че си бил с циганите, че си бракониер! Том, мама добре ли е?

— Да.

— Изгубих си корабите сред блатата. А как е котката, малката Тузи?

— Много е добре, расте и дебелее.

— А ти, Том, ти как си?

— Не съм бил по-добре, както неотдавна казах на господаря Феърфийлд. И да не забравиш, че ще си го върна на онова старче вътре — посочи той към къщата с палец.

— Не чувам органа, Том. Довиждане.

Том изчезна на секундата, а момчето отново се зае да полива лехите. Вечерта за първи път седна на масата с огромна тайна в сърцето.