Румен Ченков: Малкият брат

Усети как кръвта й се отдръпва от лицето, а под спуснатите й клепачи се завъртяха във луд вихър цветни кръгове. Наложи се, да отвори очи и погледът й падна първо на Кирил. Той седеше все така със скръстени на гърдите си ръце, а лицето му беше застинало в усмивка, но тя беше по-скоро ужасяваща, отколкото приятна. Отмести бързо поглед от лицето му. Не можеше да гледа очите.

— Какво е това? — не й достигна смелост да пита повече.

— Отвори!

Гласът на Кирил и прозвуча като пистолетен изстрел. Машинално разгърна първия паспорт. От него изпадна вестникарска изрезка и привлече вниманието й. Вдигна я и погледна. Това бяха снимките от „Неделен детектив“, на които се виждаха два трупа на млади жени. Бяха снимани, както ги е оставил убиеца — проснати по гръб, с прерязани гърла и лица, опръскани с кръв.

Но дори и в такова състояние, чертите им личаха ясно. Между разголените крака на жертвите, стърчаха бирени бутилки, забучени в слабините.

Тя добре ги познаваше. Беше ги гледала с ужас и изтръпваше при мисълта за този, който е извършил това, и свободно се разхожда по улиците.

Не й беше необходимо да поглежда снимките в паспортите и тези от вестника, за да разбере, че документите са на двете жертви. Сега можеше да се обзаложи, че убиецът в момента не се разхожда по улиците, а стои точно срещу нея, на разстояние точно една протегната ръка. В гърдите й се надигна вик и запълзя към гърлото, а тя не беше в състояние да го спре. Струваше й се, че ако се опита, ще се пръсне на хиляди малки парченца. Не извика, а закрещя неистово, изпълнена с отвращение и ужас, като същевременно захвърли кървавите свидетелства за тази страшна история, дело на човека, когото бе обичала. Бе спала с него, бе го прегръщала. И той — нея. С опръскани до лактите ръце.

Силен шамар прекъсна нейния писък и едва не я изхвърли от фотьойла. Пред очите й избухнаха пожари и за момент закриха всичко. Когато се опомни, видя един вперен в нея поглед, в който се четеше онова нещо. Сега тя знаеше какво е то. Беше лудост. Лудост, която я разтрепери и я накара да се свие, като пребито кученце, скимтящо и чакащо милост от господаря си.

Армията от мравки се завърна. Запълзя по гърба й и завърши похода си някъде в основата на тила. Не можеше да откъсне поглед от неговите празни очи. Най-много от тях се страхуваше, защото вещаеха нещо страшно. Пред нея стоеше съвършено друг човек, а нейният Кирил беше изчезнал в миналото и на негово място стоеше убиецът.

Този друг Кирил каза:

— Не изпадай в истерия! Тя няма да ти помогне. Вероятно си се досетила, че идва твоя ред. Брат ми го поиска чрез твоя сън и аз няма да му се противя, както не му се противих досега.

Силен смях огласи вилата. Кирил се смееше с цяло гърло, отметнал глава назад, а на Емилия й се прииска да го хване за гушата и да стиска, да стиска, докато смеха премине в хъркане, а после и то престане. Знаеше, че няма да може да го направи, не защото пред нея стоеше нейния Кирил, когото тя обичаше. О, не! Този беше един умопобъркан звяр, от когото се страхува и който иска да вземе поредната си жертва. Тя нямаше физическа сила, за да го направи. Ако опиташе нещо подобно, само щеше да ускори края си. Трябва да печели време. Това може би ще я спаси.

Не си повярва, но се хвана за тази мисъл като удавник за сламка. В това време Кирил престана да се смее и продължи:

— Когато брат ми се появи за първи път в моя сън и поиска да убия жена, разбрах, че не мога да му се противя. Убих първата и изпитах страхотно удоволствие, нещо като оргазъм. Това — предполагам — е отплатата на брат ми за услугата, която му правя. Появи се за втори път и тогава убих втората, удоволствието беше същото и дори по-голямо.

Той отново започна да се смее, но този път смехът му беше кратък и някак изкуствен.

— Помислих си, че вече ме е забравил, но не е. Само дето този път използва теб, за да ми даде знак, че още разчита на мен. Направи го по оригинален начин и това ми харесва.

Емилия трепереше цялата. Ужасния страх, който изпита, когато разбра, че през всичкото това време е живяла с убиеца, не беше нищо в сравнение с чувството, завладяло я сега. Кошмарен студ смрази костите й, хвърли я в огромна, черна бездна, от която беше неспособна да излезе. Този луд човек смяташе да я убие и ще го направи. Тя вече не се съмняваше в това. По същия начин, както с ония двете…

Трябваше да отклони вниманието му по някакъв начин. Трябва да говори. Все едно какво, но да говори. Това ще забави страшната развръзка. „Ще я забави и после какво?“ — обади се един глас в нея, но тя го заглуши. Трябва да опита, колкото и да е безнадеждно.