Румен Ченков: Малкият брат

— Обиколили навсякъде, където може да иде един малчуган, но не го открили. Преди да се върнат у дома, отишли в полицията и съобщили за изчезването му. Ченгетата взели всички данни за момчето и една негова снимка, която татко винаги носеше със себе си. Като се върнаха в къщи, двамата бяха много притеснени. Татко ходеше безцелно по двора и псуваше, а после взе, че се напи до козирката и с това му свършиха тревогите за тази вечер. Заспа непробудно, а ние с леля Станка — така се казваше жената на чичо Марко — плачехме и се ослушвахме, дали няма да хлопне дворната врата и по пътечката да се покаже брат ми, воден от някой добър милиционер.

— Чичо Марко пушеше и въсеше гъстите си вежди, които почти покриваха очите му. Сигурно и на него му се е късало сърцето за малчика — както му викаше.

— Мина нощта и другия ден до обяд. Нищо не се случи, и когато се събуди татко, отидоха в милицията да видят какво става. Там им казали да не се притесняват, и да оставят нещата в техните ръце. Тъкмо се канели да дойдат, за да разпитат съседите. Надявали се бързо да го открият.

— Идваха, разпитваха — продължи Кирил, след като запали цигара, — и си отидоха, а ние повече не го видяхме. По-късно ни уведомиха, че вече не съществува.

— Какво е станало с него? — попита Емилия. Историята започна да я заинтригува и страховете й отстъпиха място на нарастващото любопитство.

— Нали си спомняш, че ти споменах за една жена — Кирил отново седна на дивана срещу Емилия. — Една мръсница, решила да задоволи животинските си полови инстинкти с помощта на шестгодишно хлапе.

Емилия направи гримаса на отвращение, а Кирил продължи:

— Не мога и не искам да ти описвам как е блудствала с брат ми. Това го научих по-късно от татко, и дори сега, като ти разказвам тази история, ми се повдига.

Той запали втора цигара от предната и смачка празния пакет. В този момент стенният часовник в коридора удари три пъти. Това накара Емилия да преглътне слюнката си. Разбра, че отдавна е гладна, но също така разбираше, че Кирил за нищо на света няма да прекъсне своя разказ. Нещо й подсказваше, че наближава развръзката, а с нея щяха да дойдат отговорите на всички въпроси, които си задаваше от сутринта, без да може да си отговори. Намести се по-удобно и зачака Кирил да продължи, а той, като смукна два пъти от цигарата, продължи да разказва:

— Поиграла си с него два дена, като същевременно го черпила с бонбони и най-различни лакомства. Накрая, въпреки лакомствата, тази игра взела да му писва и той решил да си ходи. Опитала се да го задържи още малко. Отвратителна пачавра! Брат ми я заплашил, че ще каже на татко, как са си играли. Сигурно е бил доста отегчен от тази гадория.

— Не е ли била омъжена? — попита Емилия.

— Мъжът й работел в Либия. Как ли се е омъжил за такова перверзно животно?!

— Била е сама…

— Да разбирам ли, че ти я оправдаваш?

— Разбира се, че не, но… — погледна го в очите. Бяха ледено-студени.

— Историята, моето момиче, не свършва дотук, иначе сигурно и аз бих я оправдал. Когато брат ми съвсем по детски я заплашил, че ще разкаже всичко на татко, тя се уплашила не на шега от скандала, който можел да последва. Заклала малкия, прерязвайки му гърлото, след това най-хладнокръвно го нарязала на части и в две тенекии от сирене го закопала в градината.

По челото му отново бяха избили капчици пот, а в очите му Емилия отново видя онова нещо, но този път не му обърна внимание, защото беше потресена до дъното на душата си. Кирил не я остави да му задава въпроси.

— Ако нервите й бяха издържали, никой нямаше да знае нищо и брат ми щеше да остане неотмъстен, но тя отишла в милицията, където разказала всичко, само няколко дни след престъплението. Там й показали снимката на малкия и тя потвърдила, че това е същото момче. Осъдиха я на смърт, но адвокатът обжалва присъдата и я замениха с двайсет години затвор. Там заболяла от рак на кръвта и след седем години на топло, дошъл краят. Краят за нея, но не за брат ми и мен.

Кирил бръкна в джоба на панталоните си и измъкна малък предмет, увит в бяла амбалажна хартия. Хвърли го на масичката пред Емилия и кръстоса ръце на гърдите си, очаквайки я да го вземе и отвори. Тя погледна пакетчето, след това Кирил. В погледа й се четеше въпрос, примесен с недоумение. Кирил направи жест с ръка, давайки й да разбере, че трябва да го отвори.

Емилия взе пакета и разви хартията. Показаха се два паспорта, по обложките на които имаше засъхнали петна кръв. Изведнъж хола пред нея се завъртя и Емилия затвори за момент очи. Беше разбрала какви са тези петна. „Божичко, какво е това?“