Румен Вучков - Прекрасни хора

По един широк стар път вървеше жена. Вятърът често издигаше кълба прах, а те идваха към очите й, където срещаха прозрачни сълзи, а после заедно с тях политаха към небето.

Жената спря задъхана край един голям камък близо до пътя и като мина известно време, огледа се с тревога и въздишка. Тогава видя на камъка едно врабче. И като не знаеше какво друго да прави, обърна се към врабчето и попита с полагащо се уважение:

— Малко създание! От дълго ли си на този път?

— Тук живея — изчурулика врабчето.

— Виждало ли си тогава — продължи жената — едно момче? Като теб е младо. С буйна коса като ято врани. С бяла кожа и хубава светла усмивка. А очите му все гледат далече и са пълни с добро здраве, безгрижни и беззлобни.

Врабчето пристъпи от крак на крак, защото му стана конфузно. Изглежда, помисли си то, тази повехтяла старица много обича това момче. А аз няма какво да й кажа.

— Това е момчето ми — обади се тихо жената, все едно че усети притеснението на малкото птиче. — Моето синче.

Врабчето прелисти назад няколко седмици през паметта си и заговори с най-голямо желание да помогне на жената:

— Единственият човек, който наскоро е минавал оттук, бе един грамаден мъж, два пъти по-висок от теб. Косата му бе буйна — замисли се врабчето, — но не като ято врани. Повече приличаше на стара гора, пълна със змии. Очите му, макар и спокойни, пръскаха гняв, от който камъните наоколо започнаха да тракат като едри перли в ръката на скъперник. — Врабчето поклати сериозно човчица. — Освен този мрачен човек друг не е минавал скоро по този път.

Жената остана като вцепенена за минута, после продължи да върви. Стигна до един вир, от който една девойка пълнеше съдове с вода. И майката попита и нея.

Изпърво девойката заговори за теглилата на собствения си живот, но като огледа майката и тъгата около нея, стори й се, че е най-щастливият човек на Земята, забрави за работата си и внимателно прошепна, за да не уплаши жената още повече:

— Това място е много пусто. Едва ли вашият син ще избере точно този стръмен път, за да отиде, където е решил. Тук, чувала съм да казват, че понякога е опасно, особено нощем.

Тия думи хвърлиха майката в голям смут, а девойката продължи да разказва, защото беше влюбена и защото нямаше на кого да го каже.

— Само моят годеник идва, но за него няма опасност наоколо. Той е толкова силен, че ме отнесе на върха на планината на ръце. Очите му съвсем не са безгрижни, но в тях има нещо особено, което прилича на Рай. А кожата му е потъмняла от слънцето и е груба като кора хляб. — Девойката се усмихна още повече. — Но аз го обичам заради това и въпреки това. Дори да беше бял като сирене, то аз безспорно щях да позная, че е мой…

Майката слушаше като замаяна и се чудеше дали да тъгува, или да се радва с девойката за нейното щастие, но тогава я порази една мисъл.

Може ли, питаше се майката, моето момче да е онзи левент, който бе уплашил врабчето толкова безобразно! Майката се замисли, спомни си как бе държала момчето в скута си и го бе приспивала с песни, пеени от незапомнени времена. Опита се да го свърже с любимия на тази девойка, която тихо разказваше за великата любов, която я бе споходила. С непознат възторг майката си спомни за своята овехтяла вече любов, но много силна и в известен смисъл непреходна, от която се бе пръкнало това скъпо момче. Но как можеше човек да има толкова лица, да се удвоява и умножава, да води непрекъсната борба и с доброто, и с лошото, и с враговете си, и с чувствата си, и най-вече със себе си. Това несъмнено можеше да прекърши въже от стомана, камо ли един човек, нищо и никакъв…

Майката не устоя на този рейд от мисли и прекъсна девойката, разбъбри се, както не бе правила никога преди това. А девойката като я изслуша и допусна думите й за истинни, помисли, че всъщност малко познава своя любим. Тя бе опознала щастието, но на света имаше и толкова много други неща.

Девойката се загърна с груби дрехи и с майката се отправиха по пътя, по който бе тръгнал техният скъп човек. Стръмнината може би изпи силите им, но вълнението им беше тихо и огромно, то не ги изостави.

На другия ден, по времето, когато сутринта едва докосва мрака, а светлината прилича на маслена боя, двете жени стигнаха до един конвой. Майката се доближи до началника на конвоя, който й се стори добър човек и обясни за своето момче, което търсеше. Така трескаво говореше, че вече сама не очакваше някой да успее да различи образи в думите й. А началникът дълго гладеше мустак с ръка, като че това му помагаше да мисли, или да отиде с мислите си далече.