Румен Вучков: Прекрасни хора

— Да. Разбира се… — долетяха отнякъде тихи думи. — Познавам го.

Майката се изненада силно, а после се вгледа решително в лицето на началника. Той продължи, загледан в бръчките на нейното лице:

— Наистина ти описа едно дете, което навярно някога е съществувало. А аз в тия описания виждам един мъж, който търсих дълго. У него няма невинност, както може би и у всеки друг човек, но аз разбрах за кого питаш. Косата му не е много буйна, тъй като вятърът по тия места е прашен. Тя е напластена като намазана с парафин. А ръцете му съвсем не са така нежни. Чувал съм да казват, че с тях може да удуши всеки свой враг. Но въпреки силата си, той разчиташе предимно на хитрост и поради това бе много опасен. Всички, които не подходиха с необходимо внимание — пострадаха… Очите му също не бяха безгрижни. Мога да се закълна, че в тях видях страх. Но — началникът продължи — имаше и още нещо, по-силно от всичко останало, то бе, може би, някакъв непреодолим копнеж за подвиг…

Майката слушаше и не можеше да повярва. Тя изобщо не разбираше за какво говори този, иначе разумен човек.

— Тъй като бяхме врагове — продължаваше тихо началникът, — аз го опознах по-добре от другите хора. Така се досетих кого търсиш… И макар да го сварихме неподготвен, той успя да погуби един войник от моите, преди да падне…

Майката успя да удари с юмруците си този враг. Съвсем слабо.

— Пронизах го с този нож — прошепна началникът. Той извади камата си и я пъхна в ръцете на майката. Остана пред нея, като че всичко наоколо скоро щеше да свърши.

Тя държеше ножа, без да чувства нищо от това. Не бе откъсвала очи от лицето на началника, който все повече започваше да й прилича на сина й. Бе, разбира се, много по-различен, по-дисциплиниран, може би, с мустаци и матова кожа. Но много напомняше за сина й. И за други хора, които все още бяха млади в спомените на майката.

— Бе се запътил към клисурата, където да чака другарите си — продължаваше бавно да шепне началникът. — С тях той — началникът се усмихна, — горкият безумец, бе решил да освободи народа ви. А нас да пропъди от тези краища. — Началникът се усмихна право в сълзите на майката. В тази усмивка нямаше нищо. Началникът продължи — Преди да умре, той каза, че това ще се случи, така или иначе, със или без него. А когато вашият народ се освободи от нашата тирания, както се изрази той, тогава щял да бъде най-задружният и силен народ на цялата Земя.

— Да. — Майката се усмихна и й стана леко. Сега си спомни, че нейното синче често говореше подобни неща. Нямаше грешка, този началник казваше истината.

Тя му подаде камата, а той след известно колебание я пое и я прибра в пояса си.

— Аз нямах нищо против него — каза накрая той и погледна към едно окопано място отстрани. — Моят господар нареди така.

Майката тръгна към мястото, което младият мъж й сочеше с поглед.

— Тук е синът ти и моят другар — съобщи й началникът, после се качи на коня си и целият конвой се оттегли в далечината.

Двете жени влачеха камъни през деня и натрупаха цяла грамада върху лобното място.

След време, когато народът се освободи, врабчето реши да се махне от онзи път, че той така си и остана, пуст. Сви гнездо в струпаните камъни, покрай които пътят бе оживен, бяха построени и закусвални и други постройки.

Една сутрин, когато врабчето излезе от гнездото си, видя момиче и момче, които стояха срещу камъните и гледаха. Отстрани имаше по-голяма група хора, които също гледаха към камъните.

— Кой е построил този паметник? — попита тихо момичето. Момчето повдигна рамене, а врабчето реши да се намеси и изписука:

— Това не е паметник, а гроб. Тук загина прекрасен млад мъж в бой за свободата. А също и друг млад мъж, който не споделяше неговия стремеж.

Момчето разбираше малко врабчи език и предаде информацията на своята приятелка.

— Но нали вчера отбелязаха смъртта на този революционер?!! — попита тихо момичето и кимна към тълпата до тях. — Тези тук като че ли са се събрали с един ден по-късно!

— Няма грешка. — кимна момчето — Тези вчера бяха от една партия, а тези тук са от друга. Едните не могат да понасят другите, защото не са били патриоти, а най-обикновени мошеници.

— Кои? — попита тихо момичето.

Приятелят й така присви лице, все едно, че му бе зададена много мъчна гатанка.

Мъжете от тълпата се чудеха какво да правят и гледаха като малоумни, но някои от тях забелязаха врабчето в камъните и започнаха да кривят лица и да правят физиономии с цел да го изплашат.