Румен Ченков - Малкият брат

Извади последните две филии от грила и сложи кафе. Когато всичко бъде готово, ще повика Кирил да закусят, а сега можеше да поседне и да изпуши една цигара. Всмуквайки жадно дима, си спомни, че Кирил я попита защо е спала в кухнята. Успя да отложи отговора на този въпрос, но само защото се любиха и после тя отиде в банята, а когато излезе, той беше на двора. Какво да му отговори, ако пак я попита? „Сънувах страшен сън и трябваше да се напия.“ Да му разкаже ли за всичките си страхове, които сега и на нея й изглеждаха малко смешни? Няма ли да й се присмее, както направи, когато четоха заедно „Неделен детектив“ и тя сподели, че би се страхувала да слиза сама до града? Тогава той каза:

Не се бой! Аз ще вървя на две крачки зад теб, с нож в пазвата и ще прережа врата на всеки, които се опита да направи същото с теб. После ще го предадем на полицията.

— Много си остроумен, няма що! — каза Емилия.

Беше убедена, че й се подиграва, но въпреки това успя да го убеди, той да поеме грижата за пазаруването. За него това не представляваше проблем.

Сега сигурно ще бъде същото. Кирил отново ще й се присмее, а тя пак ще се почувства като глупачка. По-добре да измисли нещо, което не би го накарало да остроумничи за нейна сметка.

В този момент чу външната врата да се отваря и стъпките му в коридора. Кирил влезе в кухнята, като си подсвиркваше. В ръката си държеше бутилка домашно вино.

— Ще закусваме ли вече? — попита той. — Нещо около пъпа ми подсказва, че малко сме закъснели.

— Защо носиш тая бутилка? Не е ли още рано за пиене?

Емилия зададе въпроса, без да го поглежда, наливайки кафето в чашите. Още не беше съчинила версия за ранното си напиване и той й прозвуча доста глупаво. Очакваше, че Кирил ще реагира по някакъв начин, но той сякаш не обърна внимание.

— Днес няма да ходя никъде и смятам, че ще си прекараме един чудесен ден заедно. И без това напоследък нямаме много време един за друг. Какво ще кажеш за идеята? — той отвори бутилката и наля равно количество от рубиненото питие и за двамата.

— Като каза, че нямаме време един за друг, не мислиш ли, че трябва да поразредиш вечерните си забавления. Твоите карти ми струват доста нерви напоследък.

Емилия нямаше намерение да нервничи, но не знаеше какво и става. Може би за всичко беше виновен конякът или кошмарният сън, или опасният престъпник. А може би всичко това, взето заедно.

— Значи, ето какво било — каза Кирил, като отпи от своята чаша и подаде другата на нея. — Решила си да ме накажеш за нощните ми отсъствия.

— Не е това, Кириле. Страх ме е да оставам сама нощем. Цялата тази шумотевица около онези убийства ми действа лошо.

— Наистина градът ни напоследък стана доста популярен — отвърна Кирил усмихнат.

Скандалът, който за малко не избухна, отстъпи място на закачливото настроение на съпруга й — макар, че не бяха женени официално, те се смятаха за съпрузи — което Емилия познаваше много добре, но въпреки това, реши да му разкаже съня си. Знаеше, че после ще й се смее, но по-добре всичко да завърши на смях, отколкото с някой скандал.

Докато той сладко поглъщаше хрупкавите филии, от които още се издигаше пара, поливайки ги обилно с вино, Емилия му разказа съня си, без да вдига очи от чашата с кафе, което изстиваше непокътнато. Пред очите й отново изплува страшната картина и тя почувства, че отново се изпотява, но беше сигурна, че този път не е от страх, а от очакването на неговата реакция. Знаеше, че ще започне да се смее с цяло гърло, а после няма да може да се скрие от закачките му. Когато свърши и го погледна, се изненада от това, което видя. Широко отворените му очи я гледаха без да мигнат, а на челото му бяха избили ситни капчици пот. Тя си помисли, че едва ли е толкова топло в кухнята. Сигурно е от виното. Но тези очи сякаш не бяха негови. Внезапно и мина една — както й се стори — нелепа мисъл, но тя бързо я пропъди.

— Кириле, добре ли си?

Той се сепна и Емилия забеляза, че чашата в ръката му леко потрепва.

— Много интересен сън — каза Кирил.

— Така ли мислиш?

Емилия видя, как възвръща обичайния си вид. Онова нещо в погледа му, което извикваше асоциации на бели престилки и решетки, вече го нямаше.

— Това вино загрява — каза той, като бършеше челото си с длан. — Трябва да изляза. Ще се върна за обяд.

Личеше си, че Кирил взема някакво важно решение, а тя беше твърде изненадана, за да разпитва за каквото и да е или да се опита да го спре. Проследи го, докато затвори вратата след себе си и след малко го чу да пали колата. „Какво му стана — помисли си. — Пи вино и какъвто е късметлия, ще попадне на някоя хайка.“