Румен Ченков: Малкият брат

Захвана се да прибира останките от закуската. Кафето стоеше недокоснато, а също и виното, от което беше отпила съвсем малко. От съзнанието й не излизаше този друг Кирил, който видя преди малко. Помъчи се да намери някакво обяснение за поведението му, но нищо смислено не й идваше на ум. Не трябваше да го пуска с колата. Трябваше първо да си изясни, защо така го промени това, което му разказа. Трябваше да го разпита и да не го пуска никъде. Изглежда тази сутрин е тръгнало на страхове и изненади.

Тези и други мисли се въртяха в главата й, докато миеше съдовете. Като свърши с кухнята, отиде да заключи външната врата. Така правеше винаги, когато останеше сама в къщи. Тяхната вила беше доста усамотена. Това я подтискаше и плашеше, особено след двете неразкрити убийства.

Влезе в хола и взе една книга от малката библиотека, без да избира. Беше ги чела всичките, но сега това нямаше значение. Важното е да убие времето, докато се върне Кирил и да се опита да не мисли нищо. Смяташе за обяд да изпържи наденица. Това не отнема много време, така че можеше да почете.

Два часа по-късно дворната врата изскърца и Емилия подскочи. Сърцето й се разтупка така, сякаш искаше да излезе навън. Стана и погледна през прозореца. Кирил се връщаше. Въздъхна облекчено и отиде да отключи, с чувството, че ще получи отговор на всичките въпроси, които я вълнуваха и затова беше нетърпелива. Излезе на двора да го посрещне, а той тъкмо заключваше колата. Въпреки любопитството си, Емилия реши да го остави сам да започне разговор. Сигурно имаше какво да й каже. Например: защо така внезапно замина, когато му разказа съня си, и защо беше потресен от чутото?

Когато Кирил тръгна нагоре по стълбите, тя трябваше да се отмести, за да не се блъснат. Като отвори вратата, той каза:

— Ела вътре!

Това й прозвуча като заповед. „Боже, ще разбера ли какво става? Този сън не е на добре — помисли Емилия и последва Кирил, който хлътна в полутъмния коридор“ Кой знае защо й дойде на ума, че наоколо няма жива душа, освен тях двамата, и че тази сутрин в очите му имаше нещо необяснимо. Нещо, което малко я плашеше и тя не знаеше защо. „Всичко е наред. Всичко ще се оправи.“

Успокояваше се така, а междувременно вече бяха в хола и Кирил седна на дивана, като й показа фотьойла отсреща.

— Седни, Еми. Трябва да ти разкажа нещо.

Все още запазила мълчание, тя седна и зачака Кирил да продължи.

— Преди много години — започна той — имах брат. Беше с три години по-малък от мен. Мама умря при раждането му и за нас трябваше да се грижи баща ни, който обичаше да си попийва, особено след като мама ни напусна. Спомням си я, макар и много смътно, защото бях на три-четири години. Та, когато татко се напиеше, лягаше на кревата в тяхната стая и заспиваше непробудно, а аз оставах да се грижа за бебето, доколкото ми позволяваха силите.

Кирил спря да говори и сякаш се потопи изцяло в ония години. Емилия имаше чувството, че в този момент тя не съществува за него, нито вилата и останалия свят. Беше вперил поглед в една точка на килима, а на устните му играеше закачлива усмивка. Сигурно сега е при малкия си брат, за който тя не знаеше нищо. Къде ли е той сега? Кирил за пръв път и заговори за миналото си. Какво го накара да отвори вратата, зад която не я беше допускал до днес и какви ли съкровени неща криеше тя? Това имаше ли нещо общо с поведението му тази сутрин? Колко малко го познаваше всъщност. Бяха заедно от две години и Емилия си мислеше, че няма тайни помежду им, а сега този обрат… Много й се искаше да го върне в действителността, дори само за да задоволи чисто женското си любопитство, но не посмя да наруши тишината, която сякаш започна да усеща с тялото си. Наблюдаваше го, опитвайки се да проникне в мислите му, а междувременно той престана да се усмихва. По лицето му премина сянка и дланите му се свиха в юмруци. Явно, силни чувства бушуваха в неговата душа и Емилия се попита дали не трябва да се намеси и да прекъсне потока от — както тя смяташе — неприятни за него спомени, но това не се наложи. В следващия момент чу гласа му и той й се стори малко по-дрезгав от обикновено.

— Донеси коняка, чаши и пепелник — каза го, без да вдига поглед от килима. Емилия забеляза, че кокалчетата на свитите му в юмруци длани, бяха побелели.

Тя стана и отиде в кухнята. Взема преполовената бутилка коняк, а от лавицата над чешмата — голям и доста тежък пепелник от мрамор. Тръгна да излиза, но се сети за чашите и се върна да ги вземе. Когато влезе в хола, Кирил стоеше до прозореца, с гръб към нея, с ръце пъхнати в джобовете. Леко се поклащаше напред-назад, като стъпваше на пръсти, а след това на пети. Тя сложи всичко на малката масичка, поставена между дивана и двата фотьойла, наля коняк в чашите и седна на мястото си, палейки цигара. През това време Кирил продължаваше да се клатушка, като махало на часовник. Наблюдаваше го, отначало с интерес, който започна да се превръща в раздразнение. Щеше да заговори, но в този момент той рязко се обърна и я загледа. Струваше й се, че погледът му минава през нея, а в него отново прозираше онова нещо — неразбираемо и … малко страшно. Да. Сутринта то само я озадачи, но сега започна да се страхува. Приличаше и на… Не! Господи! Трябва да каже нещо. Каквото и да е, но да говори.