Джеймс Чейс - Подхлъзването

Към половината на лентата гласът ми внезапно спря да диктува. Настъпи кратка пауза, след това с леко повишен тон моят глас каза: „Съжалявам, че те задържам и че чакаш, Райън. Към края съм.“

Спогледахме се. Ив беше бяла и трепереше. Сложи ръката си на моето рамо. Опитах да се усмихна насила, но усмивката не излезе. Стояхме един до друг и слушахме така до края на лентата.

— Добре е — Казах аз, като отивах към магнетофона да го изключа. — Не може да се сбърка, Ив, докато действаш правилно. Ще го репетираме докато го научиш наизуст. — Извадих от джоба си копията на всички писма, които бях издиктувал. — Ще трябва да си в състояние да прецениш точно кога идват тези думи към Блейкстоун. Това е ключът на цялата обстановка. Ако тук сбъркаш, провалени сме.

Хванахме се на работа.

След няколко часа тя знаеше записа наизуст.

— Добре, дай сега да направим една репетиция — казах аз. — Този стол е вратата на кабинета. Ти ще се занимаваш с магнетофона. Аз ще съм Харгис.

Репетирахме и репетирахме и репетирахме.

Чак след смрачаване бях удовлетворен.

Планът ми действаше, в това нямаше съмнение. Бях сигурен, че при правилно осветление и съответната постановка и двамата, Харгис и Блейкстоун, ще бъдат готови да се закълнат, че аз не съм напускал кабинета.

Единственото слабо място беше у Ив. Ако тя загуби самообладание, бяхме загубени. Развълнува ли се или сбърка времето на своята реплика, или чрез поведението си направи Харгис и Блейкстоун да се усъмнят, тогава цялото алиби се разпада.

Хванах я и е задържах притисната до мен.

— Мислиш ли, че имаш нерви да издържиш всичко това Ив?

Тя се облегна на мен. Изглеждаше бледа и изтощена.

— Да.

— Животът и на двама ни е в твоите ръце. Разбираш ли го?

Тя кимна и аз можах да почувствам, че започва да трепери.

— Искаш ли още да продължим. Има време за оттегляне. Утре е още твърде далеч от нас.

— Не. Ще го свършим.

— О’кей. Аз трябва да се връщам. Тя играе бридж, но искам да се прибера преди нея. Искаш ли да прегледаш всичко?

— Не сега. Аз… аз не искам да остана сама тук, Чад. Ще го направя в моята стая. Не желая да бъда сама тук.

— О’кей. Хайде да се махаме.

На следния ден, петък, двадесет и осми септември, се върнах от офиса си малко след пет часа. Вестъл беше някъде навън. Имах време да скрия в чекмеджето на бюрото си един работен комбинезон, който бях взел от гаража. Смяната на колелото можеше да се окаже мръсна работа, а аз трябваше да бъда в изряден вид, когато пристигне Блейкстоун.

След това отидох в стаята си и телефонирах на Ив.

— Да?

— Върнах се. Къде е тя?

— Отиде да гледа някакъв филм. Ще се върне в шест часа.

— Ще дойда в твоята стая.

— Моля те, недей.

— Трябва да дойда.

Прекъснах разговора, отидох до моята врата и се уверих, че коридорът е пуст. Излязох бързо, притичах до стаята на Ив и се вмъкнах вътре.

Ив седеше на леглото, магнетофонът беше на нощното шкафче.

Изглеждаше бледа и уплашена.

— За Бога! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Ще се оправя.

— Ще трябва — казах грубо. — Няма да предприема нищо, ако има някакво съмнение. Ив, не разбираш ли, че всичко зависи от твоето самообладание?

Тя кимна.

— Зная. Не се тревожи. Когато дойде времето, ще бъда на линия. Сигурна съм. Гарантирам за себе си.

Запалих цигара и започнах да крача из стаята неспокойно.

— Колата ти долу ли е?

— Взех я веднага след обяда. Намира се на около десет метра зад надписа „карай бавно“, зад големия храсталак.

— Чудесно. — Отидох до прозореца и се вгледах в бързо движещите се облаци. — Май ще вали, Ив!

— Да.

— Дано да не вали. Би било лошо, ако вали когато сменям колелото.

Тя потрепери леко.

— Ще го направим ли ако вали?

— Ще го направя дори да има земетресение.

— А какво ще кажеш за отпечатъците от стъпки, Чад?

— Пътят е много твърд. Теренът е скалист. Не трябва да се безпокоиш за следи — внезапно се сетих за Джо. Имах толкова много неща да върша, че ми бе излязъл от ума. — Забравихме Джо, Ив.

— Погрижила съм се за него — отвърна Ив, без да ме погледне. — Сложих от онова нещо в чая му.

— Господи, бях започнал да мисля, че губиш контрол върху себе си.

Отидох при нея и обвих ръце около талията й.

— Кога ще подейства?

Тя ме бутна назад.

— Не ме докосвай, Чад. Не ми е приятно.

— Добре, добре — казах нетърпеливо. — Кога ще подейства?

— Всеки момент.

Погледнах часовника си. Наближаваше шест.