Джеймс Чейс - Подхлъзването

Когато той излезе, тя продължи:

— Каква е ползата да имаш шофьор, ако той се разболява, когато ми трябва?

Засмях се насила.

— За пръв път му е, нали? Всеки може да се разболее някой път. Сега ще ми кажеш, че не можеш да караш в дъжда. За какво се безпокоиш?

Тя ме погледна остро.

— Има ли нещо, Чад? През цялата вечер се държиш странно.

Усетих, че нервите ми потрепнаха.

— Да? О, глупости. Какво имаш предвид?

— Много съм чувствителна към настроенията. Ти си напрегнат тази вечер. Защо, Чад?

Започнах да казвам, че има грешка, когато Харгис се върна.

— Съжалявам, госпожо, но Джо си легна. Явно още е неразположен.

— Тогава по-добре би било да не отиваш — казах, като пресякох нетърпеливото й възклицание. — Този приятел, цигуларят, ще има много почитатели да висят около него. Не вярвам, че ще му липсваш.

Това изглежда беше най-правилното, което можех да кажа, тъй като Вестъл веднага изтърва нервите си.

— Той ме очаква — остро каза тя. — Твърде сигурна съм, че нямаше да приеме поканата на Шарлот, ако аз нямаше да отида. Трябва да отида.

— Добре, твоя воля — казах й когато Харгис напусна стаята. — В колата няма да се измокриш и, ако ще отиваш, по-добре се приготвяй. Часът е близо девет.

Тя отиде пак до прозореца.

— Чад, скъпи, няма ли да бъдеш така сладък, че да дойдеш с мен?

— Съжалявам, но Райън Блейкстоун ще бъде тук след половин час.

— Добре, по-добре ще бъде да се приготвям. — Тя дойде при мене и хвана реверите на якето ми, като ми се усмихваше. — Сигурен ли си, че не се тревожиш за нещо, скъпи?

— Суетиш се твърде много — й казах, хванах я и залепих устата си върху нейната.

Останахме така за две или три ужасни секунди. Дръпнах се от нея, а тя хвана ръцете ми.

— Ще бъдем заедно по-късно — казах й, като се обърнах така, че да не може да види ужаса върху лицето ми. — Върви сега, аз ще имам Блейкстоун на главата си до единадесет часа.

Настъпи дълга, неловка пауза, след това тя каза:

— Тогава тази нощ, Чад.

След като излезе от стаята, отидох до шишето с уиски и си налях една голяма доза. Ръцете ми трепереха, докато изпразвах чашата.

Около минута преди девет тя влезе. Имаше на гърба си бял дъждобран, малка черна шапка и опъваше на ръцете си дълги черни ръкавици.

— Ела с мен до гаража, Чад.

— Ако ме извиниш, Вестъл, няма да дойда. Имам някои писма, които трябва да издиктувам, преди да дойде Блейкстоун.

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Страхувам се, че понякога съм ти досадна — погледна ме тя, а очите й бяха нещастни. — Тогава довиждане.

— Приятно прекарване.

Щом го казах, осъзнах ужаса на тези думи и се обърнах бързо, така че да не може да види внезапната промяна на изражението ми.

— Мисля, че ще ми бъде забавно. Ще се върна около дванайсет и половина.

Чух я като прекосява стаята и влиза в хола.

— Вали ли още, Харгис? — чух я да пита.

— Не изглежда много зле, мисис. Ще можете ли сама?

— О, да. Няма да закъснея много.

Когато предната врата се затвори зад нея, Ив влезе в кабинета. Погледнахме се.

Тя беше бледа, но в очите й имаше едно изражение, което не бях виждал никога до сега. Вече не изглеждаше уплашена.

— Донесох ти една шапка — ми прошепна тя. — Косата ти не трябва да се намокри.

— Добро момиче!

Снех си сакото и го захвърлих на стола.

— Остава на тебе сега.

— Всичко е наред.

Извадих комбинезона от чекмеджето на бюрото и го облякох. Ив ми подаде ръкавиците и шапката.

— Побързай!

— Погрижи се за тук, Ив.

— Всичко ще оправя.

Като я гледах, чувствах, че ще се оправи. Тя се беше преобразила и нервите й изглеждаха успокоени.

Отново бръкнах в чекмеджето и извадих пясъчната торба.

Ив се отдръпна. Не я погледнах. Държах торбата долу, до себе си.

— Трябва да бързаш. — Сега в гласа й имаше леко треперене. Пясъчната торба беше оживила обстановката.

— Ще се върна до половин час. Дръж си нервите, Ив. Всичко ще се оправи.

Отидох до прозореца, отворих го и си преметнах единия крак.

Погледнах назад към нея.

Тя стоеше до бюрото и ме наблюдаваше.

— Късмет!

Тя кимна. Видях устните й да се движат, но думи не излязоха. Спуснах се на каменната пътека. Миг след това прозорецът над мен се затвори.

Сега не валеше толкова силно, но имаше остър вятър. С бързи крачки тръгнах към гаражите.

Вестъл имаше да върви повече от мен. Тя следваше покрития път и можеше да отиде от къщата до гаражите, без да се намокри.

Аз трябваше да прекося поляната.