Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Вземи магнетофона от кабинета ми. Подредил съм сценария. Аз ще отида в градината и ще я чакам. Остават ни още три часа и половина и… и двамата ще бъдем свободни, Ив.

— Да.

Тя не ме погледна.

— Ще сляза долу.

Изпитвах огромно желание да я прегърна, да я успокоя, но напрегнатото й изражение ме спря.

— Ще го направим ли, Ив?

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Искам само да ти кажа, че още имаме време да се откажем. Скоро вече ще бъде късно.

— Искаш ли да се оттеглиш?

Мечтаех да сложа ръце на всички тия пара. Мечтаех за женитба с Ив.

— Не.

— Нито пък аз.

— Ще сляза долу.

Вестъл дойде с колата си до гаража няколко минути след шест. Обичаше да кара „Ролса“ и оставаше Джо да се занимава с колата, когато отиваше да пазарува.

Вървяхме един до друг до стъпалата, водещи към терасата. Тежки черни облаци бяха надвиснали над главите ни. Не можех да повярвам, че след три часа ще я убия. Просто ми се виждаше невъзможно.

Тя бърбореше, гледайки нагоре към мен с широка усмивка на тясното си птиче лице, а в очите й блестеше любовта, която питаеше към мен.

— Изглеждаш уморен, мили. Мисля, че трябва да заминем, за да си починеш.

— Добре съм — отвърнах рязко. — Няма защо да се безпокоиш за мен. Не искам да заминаваме точно сега.

— Хайде да поговорим по този въпрос. Ще дойдеш ли да поседнеш с мен, докато се преобличам?

— Трябва да свърша малко работа. Ще дойда след малко. Има някои документи, които искам Блейкстоун да види.

Тя се нацупи.

— Работиш твърде много, Чад, мили.

На най-горното стъпало тя плъзна кокалестите си ръце около врата ми и ме целуна. Почувствах стомаха ми да се обръща, но някак успях да овладея изражението си да не ме издаде.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Ив беше поставила магнитофона на бюрото. Столът беше в правилно положение — с гръб към вратата. Лампата върху масата и лампата която беше върху бюрото бяха запалени. Осветлението беше слабо, успокояващо и прикриващо.

Отидох до прозореца, бутнах завесите настрани и погледнах надолу, към каменистата пътека. Дори и да завали, няма да останат издайнически отпечатъци от краката ми.

Върнах се към стола, отключих горното чекмедже и проверих за работния комбинезон и ръкавиците. Под тях имаше една кесия от чувален плат пълна с пясък. Извадих я и я претеглих на ръката си.

Внезапно ми се повдигна, като я размахвах насам и натам, и с една слаба гримаса бързо я пуснах обратно в чекмеджето. Завъртях ключа.

Всичко беше готово.

Сега трябваше да чакам до девет часа.

Както си стоях и зяпах магнетофона, чух внезапен напор от дъжд срещу прозорците.

Чу се почукване на вратата. Харгис влезе.

— Извинете ме, сър, Джо е зле. Мисля, че мисис Уинтърс искаше колата тази вечер.

— Какво му има?

— Оплаква се от главоболие, сър, и повръща.

— Вероятно е ял нещо, което не му е понесло. Ще кажа на мисис Уинтърс, когато слезе.

— Да, сър.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

Стоях на едно място, като бършех потните си ръце и слушах бързите, силни удари на сърцето си.

Преди вечеря изпих три двойни уискита. Имах нужда от тях. Усещах студ и нервите ми бяха така опънати, че се страхувах Вестъл да не забележи.

Вечерята ми се стори безкрайна. Трябваше да ям насила. Когато най-сетне се преместихме в салона за кафе, Вестъл отиде до прозореца и дръпна завесите настрани. Впери поглед в тъмната, дъждовна нощ.

— Времето е много противно — каза тя с досада. — Не сме имали такъв дъжд от седмици. Случва се точно тогава, когато ще излизам.

— Отвътре винаги изглежда по-лошо, отколкото е в действителност — отговорих й, седейки пред малкия огън от пънове, които Харгис беше запалил, за да изгони студа от голямата стая. — Вероятно ще спре след малко.

— Господи, вали като из ведро. Не мисля да излизам ако продължи така.

Макар, че очаквах да го каже, сърцето ми прескочи един удар. Харгис наливаше кафе. Стана ми ясно колко важни бяха бъдещите му показания във връзка с това дали съм подтиквал Вестъл да излезе.

— Не те упреквам — казах небрежно. — Тази вечер има хубава телевизионна програма. Защо не се обадиш на мисис Хенеси да й кажеш, че няма да ходиш?

Вестъл се приближи към огъня. Взе чашата с кафе, която й предложи Харгис, и седна до мен.

— Много е уморително. Толкова исках да се срещна със Стовенски. Не обичам да карам по дъжд. — Тя погледна към Харгис. — Виж дали Джо не се чувства по-добре.