Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Не се безпокой за мен. Аз ще се справя добре с моята част — наведох се и я целунах. — Заедно сме в кюпа, Ив. Това е началото на нашето съдружие.

Ръцете й обхванаха врата ми.

— Да, Чад.

— И ти ще се ожениш за мен?

— Казах ти. Да.

— Знаеш ли… може да е чудно, но теб те желая повече от нейните пари.

— Ще имаш и двете.

Докоснах лицето й леко, прекосих стаята и отключих.

Така планирахме цялата работа. Тогава не ни се струваше хладнокръвно убийство. Ние въобще не мислехме за Вестъл. Тя беше нещо на пътя ни, нещо, което трябваше да се отстрани. Залогът беше твърде висок, за да имаме угризения на съвестта. Угризенията дойдоха по-късно.

Спах до късно, дълбоко и без сънища.

Докато си взимах душ, дойде ми на ум, че трябваше да се оправя с Вестъл. Ако тя наистина започне да мисли, че съм й изневерил, би могла в пристъп на злоба да промени завещанието си. Само като си помислех за този вариант, ме обхващаше паника. Тя беше тръгнала към стаята си, явно убедена, че съм бил с жена. Трудното в момента беше да я убедя, че е в грешка. Трябваше да й представя фиктивния старши сержант Джим Летър, друг начин да я убедя нямаше. Докато се облека и закуся на балкона си, намерих начин да се справя с положението.

Набрах номера на стаята на Вестъл.

— Какво има?

Гласът й звучеше дрезгаво и рязко.

— Вестъл, тук е Чад. Може ли да поговорим?

— Не! Не желая да имам нищо общо с теб!

— Искам да ти кажа колко ме е срам и да ти направя едно признание.

Надявах се, че тази линия ще изостри любопитството й, и така и стана.

— Какво признание? — попита тя рязко.

— Не мога да го изтърся по телефона. Може ли да дойда в стаята ти?

Направих гласа си да звучи смирено и бях доволен, че не виждаше изражението ми. Беше ми трудно да не избухна в смях, когато тя каза със своя величав маниер: „Много добре. Можеш да дойдеш след половин час.“

Точно в единадесет и тридесет почуках на вратата й.

Тя седеше пред тоалетната си масичка в жълт пеньоар, като се преструваше, че прави косата си.

Застанах неловко пред нея.

— Съжалявам, Вестъл, и се надявам, че ще ми простиш — започнах и се впуснах в една реч, която бях рецитирал след закуската. — Искам да ти кажа истината. Бях с една жена снощи и съм съвсем посрамен от себе си.

Зная, че това беше последното нещо което тя желаеше да чуе. От начина, по който лицето й пребледня разбрах какъв унищожителен удар съм й нанесъл. Тя подозираше, че съм бил навън с някоя жена, но това, че аз го признавам, беше истински удар.

— О, Чад!

Тя забрави да се сърди, забрави да ревнува. Всичко за което можеше да мисли сега беше, че може да ме изгуби.

— Съжалявам, Вестъл, но обещавам, че няма да се повтори. Джим и аз се понапихме. Той пожела да отиде в публичен дом и уреди и аз да ида с него.

— Публичен дом?

Видях по лицето й да се появява едно слисано облекчение, каквото знаех, че ще дойде.

— Да. Не зная дали някога ще ми простиш, че съм толкова покварен, но бях пиян…

— О. Чад! Ти ме изплаши! Мислех, че си се влюбил в някоя друга жена. О, Чад!

Тя започна да плаче. Обгърнах я с ръцете си. Ридаеше върху рамото ми, като ме прегръщаше, като притискаше изостреното си грозно лице към моето ровейки с тънките си пръсти в косите ми.

— О, Чад, мили, разбира се, че ти прощавам. Съжалявам, че те подозирах. Ти също трябва да ми простиш.

Всичко се оказа толкова лесно и просто.

Четири дни по-късно си седях в кабинета, като преглеждах сутрешния вестник, преди да тръгна за офиса си, когато Ив влезе с пощата.

Лицето й беше безизразно, когато слагаше писмата на бюрото ми пред мен.

Тя потупа купчинката писма с елегантния си пръст, погледна ме многозначително и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Взех писмата и ги прерових. Между тях намерих едно листче на което беше напечатано: „Тя току-що си уреди среща с мисис Хенеси. Петък, 28, девет и тридесет вечерта, за да се срещне със Стовенски, цигуларя.“ Сърцето ми подскочи.

Мисис Хенеси беше най-добрата й приятелка. Една тлъста кокошка, която никога не спираше да говори и която никога не успяваше да каже нещо, което заслужава внимание да се чуе. Дори Вестъл я правеше на пух и прах, когато не беше с нея, но не я пускаше, понеже мисис Хенеси знаеше всички местни клюки — примамка на която Вестъл не можеше да устои.

Вестъл плачеше за Стовенски през цялата изминала седмица. По моите разбирания, той беше още един дългокос измамник, но беше успял да завладее слуха на Литъл Идън чрез серия концерти и сега правеше обиколката си на обществото. Изглеждаше, че мисис Хенеси беше го грабнала, преди Вестъл да може да забие ноктите си в него.