Джеймс Чейс - Подхлъзването

За момент седях и се възстановявах от шока. След това излязох от колата, псувайки и я огледах за повреди.

Вън от спуканата гума, нищо не изглеждаше изкривено или счупено или дори одраскано. За мое щастие пясъкът на това място не беше много мек и не ми беше много трудно да избутам колата пак на пътя.

Съблякох горната си дреха и се хванах за работа да сменя колелото.

Докато работех, си мислех какъв късмет съм имал. Ако спукването беше станало, докато се изкачвам по скалистия път, с неговите остри завои и триста метрова височина, досега щях да съм мъртъв върху камъните долу. Не бих могъл да намеря по-подходящо място за пръсване на гума. Пясъкът беше поел удара и колата нямаше никаква повреда.

Затегнах болтовете, когато идеята се появи в главата ми.

Мислейки за нея сега, сигурен съм, че семето на убийството е било в мисълта ми, откакто чух за завещанието на Вестъл.

Пукването на гумата породи семето.

Изведнъж прозрях цялостното решение на проблемите ми: пари, Ив, свободата и бъдещето ми. Стана, като че ли някаква картина се прожектира в мисълта ми. Всичко бе като на екран. Ако тя умре…

Тази мисъл ми бе позната вече. Добре, аз можех да я убия, нали?

Изкачих се по стълбите на терасата, когато часовникът удари половинка след полунощ. Светлините в приемната бяха още запалени. Още преди да достигна прозорците й към терасата, Вестъл излезе.

— Така, ти се върна?

Гласът й беше дрезгав и твърд. На слабата лунна светлина тя изглеждаше бледа.

— Ако това не съм аз, трябва да е моят призрак — казах й като повдигнах главата си към нея.

Тази нощ нямах настроение да се занимавам с нея.

След като бях сменил колелото, бях сложил спуканата гума в багажника и го бях заключил. В останалата част на пътуването ми до Клифсайд мисълта ми работеше усилено. До времето когато гарирах колата и се качих по стълбите, планът ми за убийството беше почти готов.

Чувствах се обективен към него. Това, което ме озадачаваше, беше, защо не бях помислил по рано за убиване на Вестъл.

Като я видях в рамката на вратата на терасата, чувайки дрезгавият й глас, всяко спотаено чувство което може да съм имал да се отърва от нея, изчезна.

— Бил си с някоя жена! — каза тя яростно. — Не смей да ме лъжеш! Коя е тя?

— Старши сержант Джим Летър — отговорих, усмихвайки се насреща й. — Той може да пее сопрано, но поне има косми на гърдите си.

Ръката й профуча нагоре и ме удари по лицето. Една твърда, пареща плесница, която направи очите ми да се налеят с вода.

Никоя жена не може да направи това и да се отърве безнаказано.

Почувствах как през мене преминава един поток от ярост. Улових я и пръстите ми се впиха в кокалестите й рамене.

Обзе ме един внезапен импулс да преместя хватката си на гърлото й, но, за мой късмет, не го направих.

Две ръце като стоманени скоби се затвориха около китките ми и прекъснаха хватката ми. Бутнаха ме напред, така силно както при среща с напредващ булдозер.

— Спокойно, мистър Уинтърс — каза тихо полицейският лейтенант Легит.

Инстинктивно се нагласих да му ударя един юмрук, но той внезапно изрева:

— Аз не бих направил това! — и този рев смъкна ръцете ми надолу.

Оправих си дрехата и затърсих цигара. Треперех от гняв, но някак си се овладях. Това беше опасно. Нямаше и да докосна малката кучка, ако знаех, че Легит е наоколо.

Вестъл беше изчезнала. На терасата останахме двамата с Легит. Той ми предложи огънче и в светлината на пламъка ние се погледнахме.

— Жените могат да бъдат ад — каза той меко. — Понякога ми се иска да удуша собствената си жена, но това не е най-доброто нещо, което може да се направи.

— Мисля, че това е вярно — казах аз и сам се изплаших като чух, как силно трепереше гласът ми.

— Сега може да си отивам и дома. Мисис Уинтърс беше неспокойна за вас, затова се въртях наоколо. — Той се обърна и влезе в приемната. Последвах го.

— Може ли да позвъните за шапката ми, мистър Уинтърс? — продължи той, а аз почувствах, че очите му минаха през мене, като че ли ме претърсваха.

Отидох до звънеца и го натиснах.

— Неприятното с моята жена е — казах му, като се опитах насила да се усмихна, — че тя е малко мнителна. Имах среща с един стар приятел от армията, и по една или друга причина тя си мисли, че съм излязъл с някоя жена.

Той кимна.

— Да. На жените им идват странни мисли.

Започнах да се успокоявам.

Този човек изглежда беше по-голям балама, отколкото си представях.