Джеймс Чейс - Подхлъзването

Бях в напрежение.

— Кажи, тогава колко ти е оставила?

— Петдесет хиляди.

Ококорих се.

— Но тя ми каза само неколкостотин.

— Може да е мислила, че ще ревнуваш. Чад, аз го видях черно на бяло. От тези пари няма да се откажа за нищо на света.

Сърцето ми започна да бие все по-бързо.

— А какво оставя на мен, Ив?

— Всичко. Къщата, цялата си собственост и шестдесет милиона долара. Остатъкът от парите отиват за благотворителност.

Поех едно дълго и шумно вдишване.

— Сигурна ли си?

— Да, още ли желаеш да се разведе с теб? — в очите й блестяха подигравателни светлинки, докато галеше ръката ми. — Желаеш ли, питам?

— Намирам малка разлика от предишното си становище — станах и започнах да крача нагоре, надолу. — Може и никога да не получим тези пари. Може да остареем твърде много и да не успеем да им се порадваме.

— Има Провидение.

— Искаш да кажеш, че тя може да се разболее, да й се случи нещастие и да умре?

— Случва се с някои.

Дори и сега, когато Ив лежеше на кревата и аз крачех из стаята мислейки за възможната смърт на Вестъл, въобще не ми мина през ум да я ликвидирам. Не можех да се досетя, че най-лесният изход би бил да наглася някакъв нещастен случай и да я убия. Тази мисъл просто не беше влязла в главата ми.

— Каква надежда! — възкликнах. — Ти и аз да остареем в очакване да й се случи нещастие, което може и да не стане никога.

— Какво друго може да се направи?

— Прокълни я! Искам да умре!

Тогава, внезапно и без никакво предизвестие телефонната камбанка започна да дрънчи оглушително. Подскочихме. Ив грабна наметалото си, сякаш някои се бе втурнал в стаята. Аз стоях неподвижен, с поглед, вперен в телефона.

— Това е тя! — промълвих аз с дрезгав и ожесточен шепот. — В два и двадесет!

— Отговори! — каза Ив. — Внимавай с гласа си и какво ще кажеш!

Ръбата ми трепереше, когато вдигах слушалката. Притежавах достатъчно контрол върху самообладанието си, за да направя гласа си сънен.

— Какво има? — изръмжах.

— О, Чад…!

Беше тя! Дори когато беше на триста мили далеч, тази кучка пак се хвърляше между Ив и мен.

— Но Вестъл! За Бога! Часът минава два!

— Събудих ли те, Чад?

— Разбира се, че ме събуди.

— Не ми се сърди — в гласа й имаше хленчене. — Толкова съм самотна без теб, миличък.

— Мисля, че ти също ми липсваш.

Наругах я на ум и погледнах към Ив, която стоеше до вратата и си завързваше халата. Лицето й беше бяло на меката светлина на лампата.

— Трябваше да ти се обадя, Чад. Току-що сънувах ужасен сън. Много ме изплаши. Сънувах, че съм те изгубила — продължи хленчещият глас. — Сънувах, че ме мразиш. На лицето ти имаше изражение, което ме ужаси. Когато дойдох при теб, молейки те да бъдеш добър с мен, ти ме отхвърли настрана и побягна по един дълъг коридор. Аз тръгнах след теб, но все не можех да те достигна. Ти вървеше и вървеше, докато накрая те изгубих от поглед. Събудих се. Плачех. Бях уплашена, че нещо се е случило с теб. Просто трябваше да телефонирам.

Усетих студената пот по лицето си.

— Това е било само един кошмар — казах й, като се опитах да контролирам гласа си. — Добре, Вестъл. Няма за какво да се безпокоиш.

— Толкова ми е добре като чувам гласа ти, Чад. Не трябваше да заминавам. Обичаш ме още, нали?

Стиснах слушалката до побеляване на пръстите ми.

— Разбира се, че те обичам.

— И аз те обичам, Чад! Така се радвам, че чувам скъпия ти глас.

— Сега трябва да спиш, Вестъл. Късно е.

— Но не искаш ли да чуеш нещо за моята реч?

Как исках да тресна слушалката! Усилията, които трябваше да упражнявам да задържам яростта си по-далеч от своя глас, ме караха да треперя.

— Успешна ли беше?

— Беше чудесна…!

През следващите пет минути тя говори непрекъснато. Разказва ми какво е ораторствала, как директорката е казала на цялото училище, че тя била една от най-умните ученички, как училището я аплодирало.

Накрая аз я прекъснах, като не ме беше грижа дали й се харесва или не.

— Това всичко звучи чудесно, Вестъл, но по-добре ще е да прекъснеш сега. Късно е, а и двамата имаме нужда от сън. Не се тревожи повече.

— Добре, Чад, Съжалявам, че те събудих. Мисля за теб.

— И аз мисля за теб. Лека нощ, Вестъл.

Затворих телефона. Това телефонно обаждане разруши някак си атмосферата в стаята. Докато преди това стаята беше един малък, тъмен свят, споделян само от Ив и мен. Също като кабинката в гондолата. Един свят, създаден за любов, едно тайно местенце, далеч от всички други, сега тя беше публична, като коя да е улица. Можех да усетя присъствието на Вестъл навсякъде.