Джеймс Чейс - Подхлъзването

Още четири тягостни дни преминаха бавно. Как си прикривах чувствата от Вестъл през тези четири дни и нощи никога не ще узная.

На четвъртата вечер не можах повече да устоя на напрежението.

Отидохме да се приготвим за вечеря. Взех душ и си нахлузих вечерните дрехи. Бях готов да сляза, преди Вестъл дори да е решила какво да си облече.

Проврях главата си през вратата.

— Слизам долу за една чашка. Ела при мене в бара.

Тя погледна изненадано.

— Колко бързо си се приготвил, Чад!

— Ти си прекалено бавна, — казах, усмихвайки се. Какво усилие ми струваше да изцедя тази усмивка. — Едно мартини ще те чака.

— Няма да се забавя много, скъпи.

Затворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ив. Натиснах дръжката и влязох. Ив нагласяше чорапите си пред стенното огледало. Беше само с едни бикини и сутиен.

— Чад!

— Трябва пак да й дадеш от онова нещо! Дай й утре!

Тя се дръпна назад.

— Полудял ли си? — каза тя яростно. — Вестъл ще разбере, че си бил тук.

— Тя още се облича. Ще й отнеме поне половин час. Казах й, че отивам в бара.

Отидох до нея и плъзнах ръка по кръста й. Допирът до нейното тяло ме възпламени.

— Не! Не виждаш ли колко е опасно? Пусни ме!

— Трябва да направиш нещо, Ив. Това ме побърква. Дай й хапчета утре!

— Няма полза. Няма да й подействат вече. Ако тя е болна, аз ще трябва да стоя при нея. Тя каза така. Няма никаква полза!

— Проклета да бъде! Тогава какво ще правим?

— Аз те предупредих. Ти трябва да стоиш далече от мен. Няма да загубя службата си заради теб.

Чу се изщракване на вратата. Спогледахме се. Почувствах, че кръвта ми слезе в петите. Ив ме хвана за ръката и ме бутна зад дългите завеси на прозорците, които бяха полузатворени. Всичко стана така бързо, че тя беше обратно в стаята когато вратата се отвори.

— Мисля, че чух гласове — каза Вестъл.

— О, не, мис Уинтърс. Аз си мънках сама на себе си — каза Ив спокойно. Гласът й беше уверен, без никакво объркване. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Нямах намерение да ви смущавам — каза Вестъл — може ли да ми заемете вашата помпичка за парфюм? Моята се счупи.

— Разбира се. Сега ще я изпразня.

— Няма нужда. На мен ми харесва вашият парфюм? За мен ще е хубава промяна.

Стоях до стената зад завесата, чувствайки как студена пот се стича по гърба ми. Да ме хване в тази стая с Ив, облечена само по долно бельо, щеше да бъде края. Псувах се, че се оказах такъв откачен глупак. Да поема такъв риск… Ив беше права. Тази призрачна малка кучка имаше нос за надушване на тайни. Подозираше ли нещо? Беше ли си счупила помпичката или беше само претекст за да изненада Ив?

— Благодаря ви много — продължи Вестъл, — трябва да бързам. Мистър Уинтърс ме чака в бара.

Чух затварянето на вратата. Не се помръднах. Сърцето ми биеше лудо. Бях се оказал само на един отскок разстояние от загубването на седемдесет милиона долара. Само мисълта за това ме караше да се чувствам болен.

Ив дръпна завесата.

— Излизай!

Лицето й беше тебеширено бяло, а сините й очи горяха.

— Това се казва премеждие! Толкова проклето близко! — казах, като влязох в стаята. Избърсах лицето с носната си кърпичка.

— Предупредих те! Това слага край между нас, Чад. Така съм решила. Няма да те виждам вече сам. Това е! Сега излизай!

— Ще намеря някакъв начин — казах аз и тръгнах към вратата.

— Няма начин. — Тя се присъедини към мен до вратата. — Нека първо да видя.

Тя отвори вратата и погледна към едната и после към другата посока на коридора.

— Добре е. Сега върви!

Измъкнах се от стаята като уплашен крадец и слязох в бара. Нещо трябваше да се направи. Нямах намерение да се откажа от Ив, нито от правото си към всичките ония пари. Трябваше да има изход!

Нямаше изход, всеки ден започваше с нова надежда, че нещо ще се промени и ще ми даде възможност да имам Ив за себе си поне за час. Но до падането на нощта такъв случай не се отдаде никога. Трябваше да има край, и най-после Вестъл реши, че е време да се прибираме.

Във Венеция бяхме останали три седмици — трите най-дълги седмици които някога съм преживявал. Нито веднъж, след като бях хванат в нейната стая, не можах да разменя една лична дума с Ив. Бях много разстроен и много уплашен, за да поема рискове. На връщане взехме полет до Лос Анджелис и след това с кола до Литъл Идън.

В Клифсайд аз имах големи надежди да намеря удобния случай, който ми беше убегнал във Венеция. Смятах, че ще имам много часове далеч от Вестъл, когато съм в офиса си. Трябваше да намеря апартамент, където Ив и аз да се срещаме. Докато се изкачвахме по стръмния, извиващ се скалист път с Вестъл, гледайки надолу към блещукащия океан и Ив седяща неподвижно пред мен, мисълта ми кроеше заговори и планираше. След като се преоблякохме, оставих Вестъл да прегледа един грамаден куп писма, които чакаха за нейното мнение и отидох в стаята, която ми беше дала за кабинет. Оттам се обадих на Райън Блейкстоун. Неговият доклад беше окуражителен. Откакто бях заминал, той бе извършил няколко успешни акции. Уредих си среща с него по обяд на следния ден. Когато оставях слушалката, влезе Вестъл.