Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Лекотата, с която придоби славата на опасен убиец, не преставаше да го учудва. Преди десет години НАИСТИНА беше убил човек и за Бентънвил това се оказа напълно достатъчно. След като си гръмнал някого, значи си голяма работа. Разсъжденията на бентънвилските граждани стигаха дотук.

Фактически го бяха принудили да участва в онази престрелка. Въпросът беше кой кого, всичко опираше до бързината на реакциите. Дюк реагира по-бързо от жертвата, си с някаква хилядна от секундата. Всичко се беше случило много отдавна и Дюк си спомняше за него само когато прекаляваше с пиенето — а това той правеше изключително рядко. Тогава убитият от него мъж се настаняваше до леглото и мълчаливо му се усмихваше. Това беше достатъчно на другия ден да се чувства ужасно.

Забавно му беше желанието на Белман да го привлече на работа. Струваше му се направо смешно, че човек като Белман с купища мангизи, прекрасен нощен клуб и ослепителни красавици край себе си, търси закрилата на човек като него.

Отпуснат в подскачащото по дупките такси сред миризмата на кожа и застоял цигарен дим, той се замисли за Шулц. Тоя тип знае нещо и то вероятно е свързано със самоличността на мадамата, която го бе търсила по телефона. Относно Спейд също прояви голяма предпазливост.

Устните на Дюк се превърнаха в твърда, едва забележима черта. Ето един тип, когото с удоволствие би попритиснал. Спейд!

Това копеле прави милиони в Бентънвил, помисли си Дюк. Достатъчно бе да погледне през прозорчето на колата, за да види, че минават край една от неговите игрални зали, окичени с гирлянди от жълти и сини светлини. Те бяха на всяка крачка, почти всеки магазин в Бентънвил имаше една или повече от игралните му машини. Копелето има акъл в главата си, това Дюк не можеше да му отрече. Особено заради начина, по който се държеше на сянка. Ако нещо случайно стане, всички последици ще се стоварят върху главата на Корис. Може би именно Спейд иска да изхвърли Белман от бизнеса. Ако наистина се окаже така, работата е дебела… Защото това ще означава, че Спейд е пожелал да притежава целия град.

— Имаме си компания, шефе — внезапно се обади шофьорът, без да извръща глава.

Дюк погледна през задното прозорче и видя, че на стотина метра от таксито пълзи голяма черна спортна кола. Челното й стъкло беше от онези — сините, срещу заслепяване и лицето на шофьора не се виждаше.

— Сигурен ли си?

— Аха — отвърна шофьорът. — Само не ме карай да бягам от това чудовище, ще бъде напълно безсмислено.

— Излез от главната улица и тръгни да обикаляш квартала — нареди му Дюк и се намести в ъгъла, полуизвърнат назад.

Шофьорът завъртя волана и навлезе в първата пресечка. Улицата беше тясна и водеше към покрайнините на града. Спортната кола ги последва.

Очите на Дюк се превърнаха в две късчета блестящ лед, ръката му се пъхна под сакото и лекичко разхлаби пистолета в кобура.

— Продължавай да въртиш — каза на шофьора той. — Искам да му дам още някоя и друга възможност…

По лицето на шофьора се появиха ситни капчици пот.

— Нали няма да стане пукотевица, шефе? — разтревожено попита той. — Съвсем наскоро ремонтирах тая барака…

От гърлото на Дюк се откъсна презрителен смях.

— Прекаляваш с киното, приятел — рече той. — Тук не е Чикаго.

— Страшно ме успокои! — горчиво отвърна шофьорът, поклати глава и сви в поредната пресечка.

Спортната кола ги последва.

Дюк бръкна в джоба си, извади един петак и го пусна на предната седалка.

— Даваш пълна газ след следващия завой, спиращ за малко и аз скачам — разпореди той.

— Май ти прекаляваш е киното, шефе — върна му го човекът, изведнъж ободрен.

Изпълниха замисленото без особена трудност и Дюк успя да хлътне в някакъв вход секунда преди спортната кола да изскочи иззад завоя. Миг по-късно профуча край него и се стопи в здрача. Не успя да види шофьора, но в замяна на това си записа номера.

Тръгна с бързи крачки по тротоара, сви вляво и две минути по-късно отново се озова на главната улица. Намери телефонна кабина до една аптека, хлътна вътре и затвори вратичката. Набра номера на полицейската архива и веднага позна гласа на приятеля си.

— О’Мали, ти ли си? Обажда се Хари Дюк.

— Здрасти, Хари — поздрави го О’Мали. — Я кажи какви са шансовете на Разрушител?

Дюк тикна шапката си на тила и отвърна:

— Никакви. Тоя кон ще стигне на финиша толкова късно, че жокеят му ще трябва да си носи фенерче! По-добре опитай на Ел Нагани.

О’Мали искрено му благодари. Предвижданията на Дюк почти винаги се оказваха точни.