Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Тихо изщракване сложи край на връзката и Дюк бавно остави слушалката върху вилката.

— А сега де! — промърмори той и се върна обратно на стола. Ръката му се протегна към заровете и несъзнателно започна да ги подхвърля във въздуха. После бутна стола назад, взе си шапката и излезе.

В задименото помещение отпред имаше няколко посетители. Наредени край широката маса, те яростно хвърляха заровете. Питър Калън забеляза Дюк и тръгна към него. Дюк се спря да види какво ще хвърли един от запотените играчи.

— Виж какво, Хари — рече Калън. — Искам да те запозная с моята приятелка.

— Каква приятелка? — попита унесено Дюк, очите му не се откъсваха от ярко осветената повърхност на масата.

— Събуди се, Хари — разтърси ръката му Калън. — Нима забрави? Вече седмици наред се опитвам да те притисна в ъгъла. Но този път няма да ми откажеш!

Дюк леко стисна пръстите му, извърна към него продълговатото си лице с груби черти, в момента смекчени от крива усмивка.

— Извинявай, мислех за нещо друго — рече. — Значи ще се запозная с приятелката ти, а? Казвай къде и кога, Пит.

— Ще се видим тук около осем. Предлагам да вечеряме заедно.

— Не става — поклати глава Дюк. — Влюбените птички искат да бъдат сами. Кажи къде ще вечеряте и аз ще отскоча за малко…

— Я не се прави на толкова изтънчен! — усмихна се Калън. — Не сме стигнали чак дотам. Казвай къде искаш да отидем.

— О’кей — изведнъж се съгласи Дюк. — Ще се видим в „Шез Пари“ — кръчмата на Белман. В осем и половина. Става ли?

— Чудесно — кимна Калън, после снижи глас и попита: — Онзи не беше ли Келс?

Дюк го стрелна с очи, приглади с пръст късо подстриганите си мустачки и кимна с глава:

— Келс беше.

— Голям мръсник! — разкриви лице Калън. — Ще ми се да го пипна в някоя тъмна уличка!

— Аз пък не бих го сторил — усмихна се Дюк. — Предпочитам в тъмната уличка да има някоя мадама… — После рязко смени тона и попита: — Горе ли е Шулц?

Калън кимна с глава.

— Отивам да поговоря с него — насочи се към стълбите Дюк. — Значи се разбрахме, така ли?

Калън се усмихна, кимна с глава и се върна при масата.

Дюк стигна горната площадка, спря да загаси пурата си и бутна остъклената врата, на която с избелели от времето позлатени букви пишеше:

Дебел и плешив, Шулц се беше настанил зад масивно бюро. Малките му очички бяха пъргави и твърд ди, на лицето му бе застинала мазна усмивка.

— А, Хари — рече той и дебелата му ръчичка махна по посока на близкия стол.

Дюк седна, кръстоса ръце над плоския си корем и отправи отегчен поглед към домакина.

— Как върви лапачката? — попита Шулц.

— Понатоварих се малко в „Силвър Уинг“ и „Кишибу“. Все се намира по някой балък да оправи сметките…

— И разчисти всичко, нали? — попита Шулц, докато побутваше към него кутия с пури.

— Разчистих — отвърна Дюк, без да обръща внимание на пурите. Очите му пробягаха по помещението и се върнаха върху лицето на Шулц.

— От Палоца може да излезе нещо — рече Шулц и извади от бюфета зад гърба си черна бутилка с две малки чашки.

— Без мен — отвърна Дюк. — Тоя задник е беглец от панделата…

Шулц напълни чашките с уиски и бутна едната по посока на Дюк.

— Добре де, никой не може да те насилва — рече. — Какво искаш?

Дюк се настани по-удобно на плюшената седалка и попита:

— От какво се плаши Белман?

— Белман ли? — прибра усмивката си Шулц. — Какво знаеш за него?

Пожълтелите от никотина пръсти на Дюк нервно забарабаниха по повърхността на бюрото.

— Някой го е вкарал в шубе — рече. — Помислих, че може би знаеш кой е…

Шулц хвана долната си устна с дебели пръсти, очите му станаха безизразни.

— Ако ме беше питал как се отглеждат цветя, може би щях да ти помогна — рече.

— Знам ги твоите цветя, Пол — усмихна се Дюк. — Не се опитвай да ме баламосваш, знаеш че не обичам…

Шулц не отговори.

Дюк почака малко, после попита:

— Възможно ли е да е Спейд?

Шулц затвори очи.

— Спейд ли? — рече той така, сякаш никога не беше чувал това име. — Не знам, Хари. За пръв път чувам, че Белман е бил вкаран в шубе…

— За пръв път чуваш и за Спейд, нали, Пол?

Шулц отвори очи колкото да провери дали посетителят му говори сериозно, после отново ги затвори.

— Е, за него съм чувал — отвърна той. — Кой не е чувал? Но това не означава, че…

— Нещо ми нашепва, че тоя бардак тук е собственост на Спейд — прекъсна го Дюк. — Но предполагам, че греша, нали?

Шулц се протегна към чашата си, опразни я до половината и отново потъна в стола си. Прилича на октопод с извит като на папагал клюн и очи като чинии, помисли си Дюк.