Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Остави тая работа на мен — отвърна Сам и записа нещо в бележника си, после вдигна глава и я проследи как се отдалечава към вратата. — Внимавай с този младеж, Клеър!

— Ако трябва да внимавам само с него, едва ли ще сбъркам някъде — засмя се тя и затвори вратата зад гърба си.

Хари Дюк седеше зад масата, покрита със зелено сукно. Жилестата му загоряла ръка небрежно подхвърляше два зара — единият червен, другият бял.

— В града се говори, че Белман се е уплашил — рече той и хвърли заровете върху сукното.

Келс ги проследи със сънливи очи. Те се претърколиха няколко пъти, поклатиха се на ръбчетата си и застанаха с шестте точки нагоре.

— Дюшеш! — рече с уважение Келс.

Дюк прибра заровете в шепа, разклати ги леко и отново ги хвърли. Отново се паднаха шестици.

Келс се облегна назад. Беше мъж със среден ръст, мургав и жилав, с жестоко изражение на лицето. Сламената шапка почиваше на тила му, единият от палците му беше забоден в джобчето на жилетката. Другата му ръка държеше тънка тресчица, с която замислено човъркаше зъбите си.

Дюк повтори това, което беше казал за Белман.

— Хайде, хайде, откога и ти започна да обръщаш внимание на слуховете — рече с отегчен глас Келс. — Да беше някой друг, да му повярвам!

— Хубаво, не е уплашен — въздъхна примирено Дюк и отново посегна към заровете. — Значи е пипнал жълтеница…

Заровете се търкулнаха по сукното и отново паднаха на шестици.

— Белман има нужда от теб — рече Келс. — Убеден е, че двамата трябва да сте комбина. Ти ще надзираваш игрите, а той ще се занимава с кръчмата.

— Отвори преди дванайсет месеца — изтъкна Дюк и бръкна във вътрешния си джоб за плоската табакера. — И чак сега се сеща за мен! — Извади една тънка зеленикавокафява пура и поднесе табакерата си на Келс, който отказа с поклащане на глава.

— Белман е бавен, но пипа здраво — рече Келс и малките му очички неспокойно пробягаха по стената зад гърба на Дюк. — Досега се занимаваше само с кръчмата, но нещата се пооправиха и вече има време за други неща. Работата с автоматите не е толкова напрегната, ти знаещ това. Ще му ги настроиш и толкова. Той няма да е придирчив…

— Сигурно — ухили се Дюк. — Нали знаеш, че не работя…

Келс се размърда в стола.

— Не е нужно да работиш, ние ще имаме грижата за това. Просто трябва да се мяркаш от време на време в заведението и толкова. Всички ще разберат, че си струва да играят на машинките…

Дюк стисна пурата със ситните си бели зъби и попита:

— Имаш ли огънче?

Келс сложи на масата кутия кибрит.

— Пет стотака на седмица — рече той.

Дюк запали пурата си и върна кибрита.

— Значи НАИСТИНА е уплашен — засмя се той. — Защо не дойде честно да си каже, че има нужда от протекция?

Келс бавно се надигна от мястото си, закопча жилетката и изпъна пешовете на палтото си.

— Помисли си — рече. — Сега трябва да бягам. Ела да се видиш с Белман, тъкмо ще хвърлиш едно око и на заведението. Страхотно е, вътре гъмжи от пиленца, които знаят какво се иска от тях, ядене и пиене на корем… Можеш да имаш отделна стая с бюро и телефон. Никой няма да ти досажда. Ще ти уредим и някоя мадама за секретарка, стига да искаш. Може да ти мери и кръвното, когато се наложи… — Тръгна с нехайна походка към вратата и приключи: — Офертата хич не е лоша…

— Не съм много сигурен — рече Дюк и отново хързулна заровете по зеленото сукно. — На Белман му трябва протекция и сигурно е чувал за моята репутация… Иска да я размахва като знаме, за да уплаши някое копеле с нея… Такива неща не са ми по вкуса…

Келс отвори вратата.

— Помисли си — повтори той. — И недей да правиш грешки… Познаваш Белман, той от нищо не се плаши…

— Познавам го, разбира се — кимна Дюк. — Нали той си слагаше спасителни пояси в банята?

Келс се намръщи, понечи да каже нещо, но после се отказа и затвори вратата зад себе си.

В продължение на пет минути заровете се търкаляха върху зелената маса, Дюк ги гледаше с невиждащи очи. Пурата между зъбите му гореше равномерно, димът се плъзгаше нагоре и го караше да присвива клепачи.

Телефонът остро издрънча. Той го притегли към себе си, извади пурата от устата си и вдигна слушалката.

— Да — безизразните му очи се заковаха в насрещната стена.

— Дюк?

— Кой се обажда? — изкриви се в гримаса лицето му.

— Ти ли си Хари Дюк? — Гласът беше мек, с южняшки акцент.

— Аз съм — отвърна нетърпеливо Дюк. — Кой се обажда?

— Слушай внимателно — продължи жената. — Не се забърквай с Белман. Казвам ти го най-сериозно. Зарежи го, вземи си торбичката и замини някъде на юг. Ще бъде жалко да ти видят сметката…