Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Слушай, зарежи за малко надбягванията — рече Дюк. — Искам да ми откриеш данните за една кола… — Продиктува номера и добави: — Можеш ли да го направиш бързо?

— Колко бързо? — предпазливо попита О’Мали.

— Ще чакам на телефона.

Чу стенанието на О’Мали и се ухили.

— Какво става, приятел? — попита той. — Да не би да съм те претоварил с прогнозите си?

— Задръж така, Хари — въздъхна онзи. — Ще ти направя справката, но гледай да не ти става навик…

— Иди да се поразровиш, мързеливецо, и стига си дрънкал!

О’Мали доста се позабави. След няколко минути гласът му най-сетне се върна в слушалката.

— Това е една от колите на Вардис Спейд — съобщи той. — За какво става въпрос?

Устните на Дюк направиха едно учудено кръгче.

— Нищо особено — отвърна той. — Стори ми се, че на волана седи едно готино маце.

О’Мали с мъка потисна негодуванието си.

— Да не би да искаш да кажеш, че ме накара да преровя половината архив заради някаква мадама? — заплашително попита той.

— Беше страхотно парче, иначе не бих си позволил да те безпокоя — отвърна Дюк и побърза да затвори.

Питър Калън тъкмо приключи с възела на вратовръзката си, когато навън се разнесе дрезгавата кашлица на стария форд на Клеър. Грабна сакото си, приглади с четка гъстата си коса и изтича към вратата.

На стълбите чу затръшването на автомобилна врата, последвано от забързано почукване на дамски токчета по мозайката. Обзет от нетърпение да я зърне, той се надвеси над перилата.

Клеър Ръсел означаваше много за Питър. Не заради красотата си — той беше имал достатъчно красиви жени, за да изпита дори отегчение от тях. Но сега се беше влюбил, дълбоко и искрено. Тя беше съвсем различна от момичетата, които човек можеше да срещне в Бентънвил или Феървю.

Срещнаха се съвсем случайно. Клеър се беше отбила в сервиза към едната от бензиностанциите му за някаква дребна поправка. Той видя, че тя се разхожда напред-назад, докато механиците се ровеха в мотора на стария форд, остави счетоводните документи, в които се беше заровил, и излезе да й прави компания.

Клеър го посрещна приятелски, още от първия момент му стана ясно, че го бе харесала. Той не беше от хората, които си губят времето, и когато Клеър си тръгна, вече разполагаше с телефонния й номер.

Започнаха да се срещат, Питър скоро разбра, че момичето се чувства самотно и захвърлено накрай света във все по-западащия Феървю. Не му беше трудно да се сближи с нея. Оказа се, че харесват едни и същи книги и театрални постановки, беше им приятно да се разхождат насам-натам.

Постепенно започнаха да се срещат всяка вечер, Клеър излизаше от работа и двамата отиваха на кино или на чашка в някой ресторант.

Приведен над перилата, Питър зърна за миг разкошната й блестяща коса. Подсвирна с уста и тя вдигна глава. Очите й радостно блеснаха, на устата й се появи усмивка, краката й започнаха да прескачат по две стъпалата нагоре.

— Не съм закъсняла, нали? — задъхано попита тя и се закова пред него.

— В момента е точно осем — отвърна той, наведе се и я притегли към себе си. — Страшно се радвам да те видя, как си?

Устните им се докоснаха, после тя се отдръпна и каза:

— Добре съм, ако не броим умората. — Протегна ръка да оправи вратовръзката му: — А ти?

— Аз съм о’кей — рече той и се дръпна да й направи път. — Влез за секунда, вече съм почти готов.

Тя огледа светлата разхвърляна стая и отпусна глава на рамото му.

— Тук ми харесва, Питър — рече. — Всичко напомня за теб и характера ти. — Вдигна глава, усмихна му се и нежно отстрани ръката му. Насочи се към голямото кресло в ъгъла и седна с подвити крака. — Сам ме закачаше за теб тази вечер. Веднага разбра, че се срещам с някого…

— Така ли? — попита Питър и продължа да слага дребни вещи в джобовете си. — А ти как се почувства?

— Не ми стана неприятно, дори се зарадвах. Сам винаги се е отнасял добре с мен, Питър… Не знам как бих се справила без него.

— Но вече имаш мен.

— Да… Ужасно е да се чувстваш самотен, особено когато си момиче… Не искам повече да живея така!

— Ако проявиш достатъчно здрав разум и се омъжиш за мен, никога вече няма да имаш подобни проблеми. — Питър си хвърли последен поглед в огледалото, после се приближи и седна на ръчката на креслото.

— Не! — тръсна глава Клеър и насочи тънкия си пръст към гърдите му. — Тази вечер не искам да говорим пак по този въпрос! Снощи беше достатъчно. Казах ти, че не съм сигурна в себе си, прекалено дълго съм живяла сама… Просто съм отвикнала да се грижа за друг, освен за себе си… Ох, не знам…