Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Какво още ти каза? — остави ножицата младежът.

Лорели се обърна на една страна, кракът й нервно започна да се свива и разпуска. Блясъкът на червената коприна привличаше неотразимо вниманието на Джо.

— Започна да дрънка, че може би ще ме отрови — оплака се тя.

— Само те плаши — засмя се Джо. — Какво знае за отровите дебелак като него?

— Каза, че си извършил две убийства. И с това ли ме плаши?

— А то плаши ли те?

— Не! — повиши тон Лорели, раздразнена от спокойното му безразличие. — Но ти никога не си ми споменавал подобно нещо! Кои бяха жертвите, защо си го направил?

— Какво значение има това? — отегчено я погледна той. — Не помня вече, всичко съм забравил… Само си губим времето!

— Имаме целия ден на свое разположение — отвърна тя, примирена с мисълта, че няма да измъкне нищо повече от него. — Той ще се върне чак довечера.

— Така ли каза? А не допускаш ли, че ще направи само едно кръгче на квартала?

— Да не би и ти да се страхуваш от него?

Джо се изсмя и Лорели изпита известно облекчение. В бледото лице с каменни черти, което я наблюдаваше в огледалото, нямаше нито страх, нито колебание.

Настъпи тишина. След няколко минути Джо се размърда и каза:

— Искам да знам какво се е случило. Затова съм тук.

— Само затова ли? — лукаво го погледна Лорели.

— Другото ще го оставим за после — отвърна той. — Сега искам да чуя защо тръгна с Дюк.

— Пол ме изплаши, не знаех какво да правя… Не исках да те замесвам. Просто се възползвах от шанса да се измъкна с Дюк…

— Не мога да разбера защо ме лъжеш — хладно я изгледа Джо и отново взе в ръка шишенцето с парфюма. — Видях добре с какви очи гледаш Дюк… Освен това те чух, като му се обаждаш за Белман… Защо ме лъжеш?

— О, я върви по дяволите! — нацупи се Лорели и отново се обърна по гръб.

— Защо не остана при него? — продължи да я разпитва младежът. — Сигурно си можела да го сториш, нали?

— Не е заради теб, можеш да бъдеш сигурен в това! — озъби му се Лорели. — Той е истински мъж и вероятно наистина бих останала!

— Знам — отвърна Джо и опита цвета на едно червило върху ръката си. — Но защо все пак се върна? — В гласа му нямаше горчивина, въпросът беше зададен с равен и спокоен тон.

— Ти си много странно момче — рече Лорели и обгърна коленете си с ръце. — Нима нямаше да ти липсвам?

— Можеше и да ми липсваш — отвърна със същото безразличие Джо. — Бях започнал да свиквам… Защо все пак не остана?

— Нещо се случи и се уплаших.

— Какво ти става? — стрелна я с поглед Джо. — Да не би да си изпускаш нервите?

— Той не ме заведе у дома си. Отидохме в някакъв негов приятел. Спалнята отстъпиха на мен, а те двамата спаха на креслата в хола. — Лорели ритмично се поклащаше. — През цялото време имах чувството, че не съм сама в стаята… Изпитвал ли си някога нещо подобно?

— Аз ли? — вдигна глава Джо. — От къде на къде?

— Накрая започнах да треперя от страх. Там имаше един голям скрин, бях сигурна, че вътре се крие някой… Не посмях да го отворя. Просто изскочих през прозореца и се върнах тук…

Джо се приближи и седна на края на леглото.

— Днешните вестници пишат за тая история — рече той. — В стаята на Калън е бил открит Тимсън, с прерязано гърло…

Лорели пусна коленете си и рязко се изправи.

— Дай да видя! — прошепна напрегнато тя. — Мен не са ме замесили, нали? Кажи, че не съм замесена!

— Не се вълнувай толкова — поклати глава Джо. — Може би в скрина е бил Тимсън и те е наблюдавал оттам, може би е бил зает да си реже гърлото и съвсем не му е било до теб… Полицията казва, че става въпрос за самоубийство…

Лорели стисна малката му топла ръка.

— Страх ме е, Джо — прошепна тя. — Искам да се махаме от тук! Не ми харесва тая история, Пол също не го изтрайвам!

Джо я бутна върху леглото, едно малко мускулче на бузата му започна да потрепва.

— Аз ще се погрижа за него — меко промълви той и докосна шията й с върха на пръстите си. Тя се сгърчи и впи очи в лицето му.

— Защо правиш това?

— Просто си мисля… Значи тя е сложил примка на шията, а? — Деликатните му пръста пробягваха по гърлото й като малки паячета. — Това не биваше да го прави…

Тя потръпна от изражението на очите му и неволно се сгуши в него. Лицето й потъна в меката кожа на якето му.

Заковал поглед в стената, Джо продължи да я гали, на устата му заигра лека усмивка.

Хари Дюк бавно идваше в съзнание.

— Да му плиснем една кофа вода — предложи мъжки глас някъде над главата му.