Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Тя не го погледна, заета да маже с масло една препечена филийка, устните й бяха стиснати.

— Сигурно съм откачила! — все така троснато отвърна. — Той се държеше далеч по-мило от теб!

— Продължавам да се питам защо го направи — устата на Шулц се усмихваше, но очите му бяха два въпросителни знака, издялани от гранит.

Тя сви рамене, захапа филийката и отправи равнодушен поглед към прозореца.

— Вероятно, защото си ми станал навик — рече. — Къде отиваш?

— И не му каза нищо, така ли?

— Нито дума. Снощи ти беше побеснял, просто те оставих да се успокоиш. Никога не съм имала намерение да те напускам.

Той не остана много убеден, но времето му беше малко. Имаше да върши много неща.

— Ден-два не мърдай никъде, гълъбчето ми — посъветва я с мазен глас той. — Особено, преди да съм се видял с Дюк… Джо ще бъде край теб… Онзи може би ще ни създава неприятности…

— Добре — кимна Лорели и напълни чашата си с кафе. — Нямам желание да ходя където и да било.

Шулц й се усмихна, но очите му останаха хладни и внимателни.

— Не ми се иска Джо да се навърта около теб — промърмори той. — Много е млад и главата му е пълна с бръмбари…

— Няма ли да престанеш с подмятанията за Джо? — остро попита Лорели. — За каква ме мислиш? Не ме интересуват хлапаци!

— Понякога се питам дали наистина е така — въздъхна Шулц и замислено попипа долната си устна.

— Съжалявам, тук не мога да ти помогна — рече Лорели. — Но Джо няма пукната пара, освен това е още дете…

— Това би трябвало да ме успокои — кимна Шулц. — Но кой знае защо продължавам да се тревожа. Джо е убил двама души, знаеш ли това?

— Убил е двама души ли? — широко отвори очи Лорели, истински изненадана. — Много хубаво, съвсем в стила ти! Значи ме оставяш в компанията на убиец!

— Не ставай глупава, Джо е най-добрата възможна охрана за теб! — отвърна Шулц и хвърли поглед през прозореца. — Трябва да вървя… Градината е прекрасна, нали? Ще гледам да се върна рано и да й отделя поне един час…

Насочи се към нея, но тя вдигна една книга пред лицето си.

— О, не, стига вече! — просъска. — До гуша ми дойде от лигавите ти целувки!

— Извинявай, бях забравил — спря се той и я изгледа през полуспуснати клепачи. — Ти май наистина не можеш да ме понасяш…

— Отлично го знаеш! — сопнато отвърна тя.

— Добре! — дрезгаво процеди Шулц. — Тогава това важи и за всички останали! Хубавичко го запомни!

— Не се тревожи за сексуалния ми живот, ако обичаш! Ще се пречиствам с хапчета!

Той се поколеба, после на лицето му отново изплува мазната усмивка.

— Трябва да бягам, ще се видим довечера.

— Довиждане — каза Лорели и се намести така, че да го вижда добре. Изчака го да стигне до вратата и тихо го повика: — Пол…

Тонът й беше такъв, че той се закова на място и рязко извърна глава:

— Какво?

— Хари Дюк каза, че те е заварил да ми надяваш примка на шията…

Шулц се разсмя. Обзе го такова веселие, че главата му се разтърси, а ръцете му пляскаха по дебелите бедра.

— Така ли ти каза, кучето мръсно? — попита на пресекулки той. — Сега навярно разбираш играта му, нали, гълъбче? Иска да издигне стена между нас!

— Значи е дрънкал глупости, така ли? — изгледа го хладно Лорели.

— Хари е голям шегаджия и аз го харесвам — продължи да се смее Шулц. — В момента се пречка на пътя ми и трябва да бъде отстранен, но иначе е забавен… Особено когато започне със своите измислици… — Малките твърди очички пробягаха изпитателно по лицето й.

— Понасям ти побоите, понасям и да ме замеряш с чаши — промълви Лорели. — Но не и убийствата… особено МОЕТО убийство! Разбера ли, че наистина искаш да ме убиеш, ще ти видя сметката, Пол!

Шулц смаяно зяпна, стреснат от злобната заплаха в гласа й.

— Стига скъпа, не бива да се увличаш толкова — промърмори той. — Не вярвай на глупостите, които ти е надрънкал Хари Дюк. Освен това, аз не бих те убил с помощта на примка… — Пристъпи обратно към нея, устата му се разкриви в грозна усмивка, очите му се превърнаха в два черни камъка: — Ако някога реша да те убия, ще избера отровата… Бавната отрова… И ще гледам как си губиш закръглените формички, ще чакам да станеш толкова отвратителна, че дори на гробаря да му се пригади!

Лорели рязко седна в леглото, в очите й проблесна страх.

— Махай се! — изкрещя тя. — Не искам да ти слушам налудничавите приказки! Махай се веднага!

Доброто му настроение веднага се върна. Най-сетне беше успял да я стресне. Май наистина ще бъде забавно, ако вземе да я отрови. Тази мисъл го накара широко да се усмихне.