Джеймс Чейс - Ева

Усмивката моментално изчезна от очите й и студеният, подигравателен израз се появи отново.

— О? — каза тя и се запъти към леглото. Извади от пътната си чанта розова копринена нощница и я хвърли небрежно на стола.

Тя знаеше, че лъжа, и начинът, по който се смени изражението й, ми подсказа, че без друго е очаквала да съм лъжец. Това ме смути.

— Не е ли за вярване? — запитах аз, влизайки в стаята.

Тя наблъска в чантата различните дрехи, пръснати по леглото, и я премести на пода.

— Не е за вярване кое? — попита, отивайки към тоалетната масичка.

— Че не водя жени тук?

— Изобщо не ме засяга кого водите тука.

Разбира се, че беше права, но аз бях ужасен от нейното безразличие.

— Така погледнато — казах уязвен, — предполагам, че не.

Тя разсеяно оправи косата си и внимателно се огледа в огледалото. Почувствах, че е забравила за присъствието ми в стаята.

— Не е зле да ми дадете мокрите си дрехи — казах. — Ще ги оставя в кухнята да се изсушат.

— И аз мога да се погрижа за тях.

Тя рязко се обърна с гръб към огледалото и уви халата по-плътно около себе си. Двете вертикални бразди на челото й се бяха сключили намръщено. Но независимо от цялата й ординарност, а изглеждаше много никаква с това безизразно лице, в нея имаше нещо, което ме привличаше.

Тя погледна към вратата, а след това към мен. Повтори го два пъти, преди да ми светне, че безмълвно ми казва да си отивам. За мен това беше нещо ново и не ми се нравеше.

— Искам да си лягам… ако не възразявате — каза и се извърна.

Никаква признателност, никакви благодарности, никакви въпроси около отнемането на стаята ми, просто студено и съвсем съзнателно изгонване.

Бароу си приготвяше ново питие, когато влязох в дневната. Той се олюляваше несигурно, докато се връщаше към фотьойла. Седна и впери поглед в мен, като присви очи, за да ме вижда по-ясно.

— Недей да мислиш разни работи за нея — внезапно удари с юмрук по фотьойла. — Откажи се. Разбираш ли?

Аз го зяпнах.

— На мен ли говорите? — казах, дълбоко възмутен, че си позволява такова отношение.

Червеното му лице малко се отпусна.

— Остави я на спокойствие — профъфли. — Тя е моя за тази нощ. Знам какво си решил, но нека ти кажа нещо. — Той се наведе напред, сочейки с дебел пръст към мен и мърдайки отпуснатата си уста. — Аз съм я купил. Струваше ми сто долара. Ясно ли ти е? Така че очисти терена.

Не му повярвах.

— Не можеш да купиш една жена просто така. Не и такъв скапаняк като теб.

Той разплиска уиски върху килима.

— Какво беше това? — вдигна към мен воднистите си гадни очи.

— Казах, че не можеш да купиш жена просто така, защото си изпаднал скапаняк.

— Ще съжаляваш за това. — Двете вени на слепоочията му започнаха да пулсират по-бързо. — Още щом те видях, разбрах, че ще предизвикаш неприятности. Ще се опиташ да ми я отнемеш, нали?

Захилих се срещу него.

— Защо не? Ти не можеш да направиш нищо по въпроса, така ли е?

— Но аз съм я купил, дяволите да те вземат — възкликна той, удряйки по облегалката на фотьойла. — Не знаеш ли какво означава това? Тя е моя за тази нощ. Не можеш ли да се държиш като джентълмен?

Все още не му вярвах.

— Дай да я доведем тука — засмях се подигравателно. — В края на краищата сто долара не са кой знае колко пари. Аз може да предложа повече.

Той се изправи с труд. Беше пиян, но раменете му изглеждаха много силни. Ако ме изненадаше, когато не го очаквам, можеше да ми направи някоя поразия. Отстъпих назад.

— Хайде сега, не се нервирай — казах, отстъпвайки назад, докато той ми налиташе. — Можем да го уредим и без да се бием. Нека я извикаме тук…

— Тя получи сто долара от мен — каза той с нисък, гневен глас. — Осем седмици съм чакал за това. Когато й казах да дойде с мен, се съгласи. Но когато отивах у тях, проклетата й прислужница казваше, че е излязла. Четири пъти ми погаждаше този номер и всеки път знаех, че ми се смее горе и ме наблюдава от прозореца. Обаче много я исках. Държал съм се като мухльо, а? Всеки път, когато отивах, покачвах цената. И тя дойде, когато обявих сто долара. Всичко беше наред, докато не се появи ти. Този път нито ти, нито която и да било друга маймуна може да ме спре.

Леко ми призля от него. Все още му вярвах наполовина, но бях сигурен, че повече не мога да го търпя в хижата. Той трябваше да се махне.

Извадих портфейла си и хвърлих стодоларова банкнота в краката му. След кратък размисъл добавих още десетачка.

— Махай се — казах. — Ето ти парите с лихвата.