Джеймс Чейс - Ева

Реших въпреки всичко, че вечерта няма да бъде толкова лоша. Фактически очертаваше се да бъде крайно интересна.

— Не бихте ли желали нещо за пиене? — попитах аз, надявайки се, че отново ще погледне нагоре, но тя не го направи. Смъкна се на килима и пъхна крака под себе си.

— Имам си. — Тя посочи към чашата, която стоеше близо до нея върху каменната плоча на камината.

Бароу се приближи.

— Това е Ева… Ева… — той се запъна, а лицето му почервеня.

— Марлоу — каза жената със здраво стиснат юмрук в скута.

— Точно така — каза бързо Бароу. — Имам много лоша памет за имена.

Той погледна към мен и аз можах да видя, че вече бе забравил моето. Нямах намерение да му помагам. Ако един мъж не можеше да запомни името на любовницата си, по-добре да върви по дяволите.

— Значи се намокрихте — казах на жената и се засмях.

Тя вдигна поглед. Не вярвам на първите впечатления, но усетих, че беше бунтарка. Усетих, че има адски лош характер — избухлив, брутален и невъздържан. Въпреки че беше слаба, целият й вид — очите й, начинът, по който се държеше, изражението й — създаваше впечатление за сила. Две дълбоки бразди между веждите разделяха челото й. Донякъде те бяха причината за характерния израз на лицето й и биха могли да се появят единствено в резултат на тревоги и много страдание. Изпитах силно любопитство да узная повече за нея.

— Намокрих се — каза тя и също се засмя.

Смехът й ме стресна. Беше неочаквано приятен и заразителен. Когато се засмя, тя погледна нагоре и изразът й се промени — строгите линии изчезнаха и лицето й се подмлади. Беше трудно да се определи възрастта й. Някъде около тридесетте — може би тридесет и осем, може би тридесет и три, а когато се засмееше, би могла да мине и за двадесет и пет годишна.

Бароу изглеждаше малко ядосан. Той мнително ни следеше с очи. Имаше основание. Ако се беше заслушал внимателно, щеше да чуе как работят жлезите ми.

— И аз се намокрих — казах, сядайки на фотьойла близо до нея. — Ако знаех, че ще бъде толкова лошо, щях да прекарам нощта в Сан Бернардино. Но сега положително съм доволен, че не го направих.

И двамата ми хвърлиха бързи погледи.

— От далече ли идвате?

Получи се пауза. Ева се загледа в огъня. Бароу започна да върти чашата между дебелите си пръсти. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Лос Анжелис — каза той накрая.

— Често ходя в Лос Анжелис — казах на Ева. — Как така не съм ви виждал досега?

Тя ми отправи остър, неизразителен поглед, след което бързо отклони очи.

— Не знам — каза тя.

Може би Бароу разбра какво смятам да правя, защото внезапно пресуши уискито си и потупа Ева по рамото.

— По-добре отиди да си легнеш — каза той с властен глас.

Помислих си, че е ако е такава, за каквато я взех, ще му каже да върви по дяволите.

— Добре — каза тя с безразличие и се изправи на колене.

— Не трябва още да си лягате — възразих. — Не сте ли гладни, вие двамата? Имам нещо в хладилника, което трябва да се изяде. Какво ще кажете?

Бароу наблюдаваше Ева с неспокоен собственически поглед.

— Вечеряхме в Глендора по пътя насам. По-добре е тя да ляга… сигурно е уморена.

Погледнах го и се засмях, но той не се хвана. Впери поглед в празната си чаша, а вените на слепоочията му пулсираха.

Ева се изправи. Беше дори по-дребна и слаба, отколкото предположих в началото. Главата й едва достигаше до рамото ми.

— Къде ще спя? — попита. Погледът й минаваше над рамото ми.

— Останете в стаята, където сте се настанили. Аз ще използвам гостната. Но ако наистина все още не ви се ляга, ще ми бъде приятно да останете.

— Искам да легна.

И тръгна към вратата.

Когато излезе, аз казах:

— Ще видя дали има всичко необходимо за нея — и я последвах, преди Бароу да успее да мръдне.

Тя стоеше до електрическия радиатор с ръце зад главата. Протегна се, прозя се и когато ме видя на вратата, нацупи устни, а в очите й се появи пресметливо изражение.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете? — попитах с усмивка. — Сигурна ли сте, че не желаете да хапнете нещо?

Тя се засмя. Имах подозрението, че ми се подиграва и че знае много добре защо съм така загрижен за нейното удобство. Надявах се, че знае, защото това би спестило време и би направило излишни предварителните церемонии.

— Не желая нищо… благодаря.

— Добре, щом сте сигурна, но бих желал да се чувствате като у дома си. За първи път посрещам жена в хижата, така че имам повод да го отбележа.

Разбрах, че съм направил грешка, още щом го казах.