Джеймс Чейс - Ева

Керъл беше единственото изключение. Бяхме се срещнали в Ню Йорк, докато чаках постановката на „Проверка в дъжда“. По това време тя беше лична секретарка на Робърт Роуън. Тя ме хареса и колкото и да е странно, аз също я харесах. Тя беше тази, която ми даде кураж да отида в Холивуд, където по това време работеше като сценаристка към „Интернешънъл пикчърс“.

Съмнявам се в способността си да обичам за дълго някоя жена. Предполагам, че това е достойно за съжаление, тъй като явно трябва да има редица предимства в онова, което ми се вижда като овехтял, рутинен шаблон — да имаш една и съща жена при себе си до края на дните си. Ако няма предимства, тогава защо толкова много хора се женят? В такива моменти се чувствам с нещо измамен, понеже не приличам на обикновените мъже по улицата.

Беше време, преди да дойда в Холивуд, когато сериозно обмислях възможността да се оженя за Керъл. Харесваше ми компанията й и я намирах за по-интелигентна от всяка друга жена, която познавах.

Но Керъл беше заета в студията и ние рядко се виждахме през деня. Много жени се тикаха в ръцете ми и времето ми беше ангажирано не само през деня, но и през повечето нощи. Керъл се занасяше с мен за тези жени, но май нямаше нищо против. Отдаде ми се чак по-късно една нощ, когато бях малко пиян и й казах, че я обичам. Може и тя да е била малко пияна, но ми се струва, че не е било така. Една-две седмици след това се чувствах като мръсник, когато излизах с друга жена, но постепенно престанах да се притеснявам. Предполагам, свикнах с мисълта, че Керъл ме обича, както се свиква с повечето неща, ако съществуват достатъчно дълго.

Докато гледах жената, мъжът, който приготвяше питиетата на страничната маса, се приближи и ми подаде уиски със сода. Изглеждаше леко пиян и сега вече в по-силната светлина на стаята забелязах, че има нужда от бръснене.

— Аз съм Бароу — каза той, издишвайки в лицето ми дъх на уиски. — Харви Бароу. Наистина ми е неудобно, че нахълтахме така, но нямах никакъв избор.

Той застана близо до мен, закривайки с якото си тяло жената до огъня.

Не му обърнах никакво внимание. Ако се беше строполил мъртъв в краката ми, нямаше и да забележа. Направих няколко крачки назад, за да виждам жената. Тя стоеше до камината, сякаш без да знае, че съм в стаята, и макар и странно, нейното отношение на съзнателно безразличие ми се стори приятно възбуждащо.

Бароу ме потупа по ръката. Отместих очи от жената и се съсредоточих върху него. Той продължи да се извинява за нахлуването в хижата ми и аз рязко му отговорих, че всичко е наред и че аз бих постъпил по същия начин, ако съм бил на неговото място. След това непринудено се представих, като говорех тихо, така че жената да не може да чуе. Щом искаше да ми направи впечатление, щях да крия самоличността си до последния момент и след това да се забавлявам от объркването й, което непременно щеше да дойде, когато разбере кого е пренебрегвала.

Трябваше да повторя името си два пъти, докато той го схване, но даже и тогава то не подсказа нищо. Аз всъщност му помогнах, прибавяйки „авторът“, но видях, че никога не беше чувал за мен. Той беше от онези глупави неграмотници, които никога не бяха чували за никого. От този момент престана да съществува за мен.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той тържествено, разтърсвайки ръката ми. — Много мило от ваша страна, че не се сърдите. Всеки друг би ме изритал навън.

Нищо не би ми било по-приятно, но казах лицемерно:

— Всичко е наред — и погледнах покрай него към жената. — Я ми кажете, жена ви безчувствена ли е, глухоняма, или просто е срамежлива?

Той проследи погледа ми и грубото му червено лице се стегна.

— Тука нещата са малко объркани, старче, — пошепна едва доловимо в ухото ми. — Тя не ми е жена и е адски ядосана. Намокри се, а жена като нея не обича да се мокри.

— Ясно. — Почувствах внезапно възмущение. — Е, няма значение. Искам да се запозная с нея. — Отидох до камината и застанах близо до жената.

Тя обърна глава, погледна краката ми, след това рязко вдигна поглед към мен.

Усмихнах се.

— Здравейте.

— Здравейте — отвърна тя и отново се обърна към огъня.

За кратък миг зърнах лицето й, което имаше сърцевидна форма, с твърда уста, упорита брадичка и особени, смущаващи очи. Но това ми беше достатъчно. Обзе ме внезапно усещане за задушаване, такова, каквото се получава, когато сте на върха на висока планина, и аз знаех какво означава това.

Не че беше хубава. Съвсем обикновена, но се усещаше нещо магнетично в нея, което ме смути. Може би магнетично не е съвсем точната дума. Инстинктивно разбрах, че зад тази маска тя е първично лоша и имаше нещо почти животинско в грима й. Самото поглеждане към нея предизвикваше усещането за токов удар.