Джеймс Чейс - Ева

Ненадейно се сетих за Харви Бароу. Спомних си какво беше казал. „Казах й, да дойде с мен и тя каза добре. Но аз четири пъти ходих у тях и всеки път проклетата й прислужница казваше, че е излязла. А аз знаех, че е на горния етаж и ми се надсмива.“

Ръцете ми се стегнаха върху кормилото. Тя даже не беше имала благоприличието да изпрати Марти с някоя лъжа. Можех да си я представя в малката спалня, наклонила глава на една страна, как се ослушва, докато чукам на вратата. Марти най-вероятно е при нея и те разменят погледи. Усмихват се. Остави го да чука, сигурно шепне Ева, скоро ще му писне.

Карах бавно по булевард Сънсет, без да мисля за нищо, но се чувствах вцепенен и отвратен. Спрях пред една дрогерия, влязох вътре и набрах номера й. Свободният сигнал се чуваше дълго време, но никой не се обади.

Можех да си представя как посяга да вдигне слушалката, но после се спира. Би трябвало да знае кой звъни. Облегнах се на стената на миришещата на застояло телефонна кабина, заслушан в сигнала. Съвсем ненадейно ми хрумна да я убия. Хладнокръвна, сляпа мисъл, която неочаквано се появи в главата ми, и аз се улових, че я преценявам с интерес и удоволствие. След това, ужасен, че изобщо съм помислил такова нещо, окачих слушалката и излязох навън.

Полудявах ли, зададох си въпроса, докато пътувах към „Трий Пойнт“. Едно нещо беше да съм й ядосан до побесняване, но да я убивам… какво откачено, глупаво и опасно нещо, макар и само като мисъл.

Независимо от това чувствах, че ще ми достави удоволствие да убия Ева. Нямаше друг начин, по който да я засегна. Бронята й беше твърде здрава. Пак побързах да се освободя от тази мисъл, но тя настойчиво се връщаше отново в ума ми и даже си представях подробно как я убивам, което ми достави значително удоволствие.

Представих си как някоя нощ се промъквам в онази малка къщичка, докато нея я няма. Ще стоя скрит в някоя от празните стаи на горния етаж, докато я чуя да отключва. След това ще изляза от скривалището си да се уверя, че е сама. Знаех, че лесно можех да я видя, като се наведа над перилата, и че тя не можеше да ме види.

Преди да си легне, тя щеше да използва банята. Аз щях да се вмъкна в една от празните стаи и да изчакам, докато отново слезе долу. Щеше да ми достави голямо удоволствие мисълта, че тя се движи из усамотената малка къщичка, вярвайки, че е сама, докато през цялото време аз се крия на горния етаж, изчаквайки удобния момент да я убия.

Може би щеше да се върне пияна, като през онази нощ, когато бях си отишъл. Ако беше пияна, тогава за мене щеше да бъде лесно да я убия. Нямаше да изпитам нито съжаление, нито обич към нея, ако я заварех да хърка, воняща на уиски.

Щях да се промъкна на площадката и да се ослушам. Щях да я чуя как се приготвя да ляга. Вече познавах достатъчно привичките й, за да си представя какво ще направи. Първо щеше да си съблече полата. Това го правеше веднага щом се прибереше, защото полата й беше ушита толкова тясна, че не можеше да седне свободно. След това щеше да отиде до гардероба и да извади една закачалка. Последователно щеше да прибере полата и сакото. Може би щеше да запали цигара, докато се освобождаваше от оскъдното си бельо. Щеше да облече нощницата и да се просне върху леглото.

Слушайки внимателно, щях да съм в състояние да проследя всички тези подробности. Всяка от тях имаше свой собствен специфичен звук, до последното изскърцване на леглото, което поемаше слабото й тяло. Може би щеше да чете, или пък щеше да загаси осветлението и да запуши в тъмнината. Каквото и да направеше, щях да й дам достатъчно време, за да заспи. Какво от това, че може би щях да чакам часове горе в тъмното? Нали все пак щях да сляза. Щях да сляза като призрак, държейки се за парапета и пробвайки всяко стъпало, преди да пренеса цялата си тежест на него. Нямаше да я събуждам, преди да е станало твърде късно, за да може да се спаси.

Щях да се промъкна през вратата и да се взра в тъмнината. Нямаше да мога да я видя, но щях да знам точно къде е главата й и щях да седна внимателно на леглото до нея. Даже и тогава тя нямаше да се събуди. С едната ръка щях да намеря гърлото й, а с другата щях да включа малката нощна лампа.

Тогава щеше да настъпи моментът, който щеше да излекува всички рани, които тя ми беше нанесла. Този кратък момент, когато съзнанието й щеше да се събуди от съня, а очите й щяха да ме познаят. Щяхме да се погледнем и тя щеше да разбере защо съм там и какво смятам да правя. Аз щях да видя безпомощния ужасен поглед и тя за първи път щеше да бъде без желязната си маска и без професионалното си маниерничене.