Джеймс Чейс - Ева

Беше прекрасна нощ. Голяма грейнала луна висеше над планините и остро очертаваше сенките, осветяваше езерото и то изглеждаше лъскаво огледало. През целия ден беше горещо и даже на верандата беше все още твърде топло, за да помислим за спане.

Керъл беше предложила среднощно плуване и отидохме с колата на езерото. Останахме в топлата вода повече от час и когато се върнахме в „Трий Пойнт“, беше минало един часа. Събличахме се в спалнята, когато телефонът зазвъня. И двамата замряхме и се спогледахме изненадани. Звънецът звучеше пронизително и нетърпеливо в тишината на нощта и аз внезапно почувствувах задушаващо вълнение.

— Кой може да е по това време? — попита Керъл. Виждам я като сега. Току-що беше съблякла бяло-червената си спортна рокля, седеше на края на леглото по сутиен и шорти и изглеждаше прекрасно със златистокафявия си тен и блестящи очи.

— Трябва да е грешка — казах и си навлякох халата. — Никой не знае, че сме тук.

Тя ми се усмихна и продължи да се съблича, докато аз побързах към дневната и вдигнах слушалката.

— Ало! Кой е?

— Здравей, гад — каза Ева.

Стиснах слушалката, внезапно обзет от усещането, че се задушавам и гърлото ми надебелява.

— О, здравей — казах, снижавайки глас и поглеждайки през рамо към спалнята.

Керъл беше отишла в банята и чувах водата. Нямаше опасност да ме чуе.

— Ти, гадино — заговори Ева с равен, безизразен глас. — Защо ме изостави така?

Едва разбирах какво говореше. Вълнение и копнеж по нея се надигнаха в мен и кръвта ми заблъска в ушите.

— Какво? — казах, като се мъчех да овладея чувствата си. — Какво казваш?

— Когато се събудих и открих, че те няма, бях много шокирана. Не можах да разбера къде си се дянал.

— Значи се стресна, така ли? — казах аз и се засмях. — Е, и ти си ме шокирала един-два пъти преди, така че сега сме квит.

Пауза, след това тя каза сърдито:

— О, значи сме квит? Тогава нека ти кажа нещо, Клайв. Върнах ти скапаните пари. Не ги искам. Мисля, че беше мръсен номер да кажеш, че ще останеш, а след това да се измъкнеш така.

— Върнала си парите? — повторих смутено аз, без да й вярвам. — Но защо?

— Не ти искам парите. Не ти искам скапаните пари.

— Защо е трябвало да го правиш? — попитах като не знаех какво да говоря.

— Казах ти. Аз просто не искам скапаните ти пари. Мога и без тях, благодаря. Няма да позволя такова отношение към мен, затова ти ги връщам.

— Не ти вярвам, Ева, не съм ги получил. Ти лъжеш и знаеш, че лъжеш.

— Казвам ти, че ти ги изпратих.

— Къде ги изпрати?

— Сложих ги в един плик и ги изпратих в Клуба на писателите. Нали това е твоят клуб?

Отпуснах се назад върху облегалката на стола, чувствайки, че леко ми призлява.

— Но защо си го направила? Трябваше да ги вземеш.

— Казвам ти, че не ти искам парите — отсече тя. — И не искам да те виждам повече. Така че не се обаждай и не идвай повече. Предупредила съм Марти да не те пуска вътре, а ако се обадиш по телефона, да затваря.

Преградите, които така неохотно се бях опитвал да издигам срещу нейното влияние върху мен, сб сринаха напълно и красотата на изминалите четири дни беше отнесена от потока смазваща горчивина, който ме заля, щом чух тези думи.

— Не бъди импулсивна, Ева — казах аз, стиснал слушалката с такава сила, че ръката ме заболя. — Нека да те видя.

— Няма да стане, Клайв. Ти се държиш като глупак. Аз те предупреждавах и преди, но явно е било напразно. Така че повече няма да се виждаме.

— Нека да не бъдем категорични за това, Ева — казах, опитвайки се да прикрия трескавото отчаяние в гласа си. — Може ли да те видя утре? Бих желал да обсъдим всичко.

— Не, Клайв, не искам да говоря повече с тебе. Не искам да ми звъниш. Ако продължаваш, ще ти затварям телефона. Ти трябва да престанеш с цялата тази щуротия. Твърде много си позволяваш с мен. Освен това ми губиш много време, а аз не искам.

— Но виж, Ева, съжалявам, че си тръгнах така. Ще ти обясня всичко, ако ми дадеш възможност. Не исках да кажа нищо с това. Просто не ми се спеше, не бях спокоен и не исках да те безпокоя. Трябва да се видим отново. Не можем да скъсаме… твърде важно е. Моля те, Ева, не се отнасяй така с мене…

— Уморена съм и нямам намерение да продължавам разговора. Не искам повече да те виждам. Това е краят. — Настана пауза, след което тя повтори: — Сбогом, Клайв — и затвори.

— Ева… — започнах и замрях неподвижно, взирайки се в телефона.

Призля ми от безсилие. Това не можеше да свърши така. Мили Боже, помислих си аз, какъв ли боклук трябва да съм, щом една проститутка ми връща парите и отказва да ме види? Никога не бях се чувствал така напълно и категорично унизен. Оставих слушалката с разтреперана ръка. Моята увереност в себе си се беше изпарила и аз бях обзет от черно отчаяние.