Джеймс Чейс - Ева

— Кой беше, Клайв? — извика Керъл от спалнята.

— Един познат — отговорих с глух и несигурен глас.

— Какво казваш?

Тя се появи на вратата и притича през стаята в прозрачната си нощница.

— Кой беше?

Отидох до бюфета и си налях пиене. Не се осмелявах да й покажа лицето си.

— Просто един познат. Предполагам, че беше малко пиян.

— О.

Последва продължителна пауза. Изпих уискито, без да се обръщам:

— Нещо за пиене? — попитах, докато търсех цигара.

— Не, благодаря.

Запалих цигарата и се обърнах. Погледнахме се. Очите на Керъл бяха изпълнени с въпроси.

— Хайде — казах, усмихвайки се насила. — Да си лягаме. Уморен съм.

— Какво искаше? — неочаквано попита тя.

Погледнах я намръщен.

— Кой?

— Твоят приятел… този, който се обади.

— Беше пиян. Бог знае какво е искал. Казах му да върви по дяволите.

— Жалко.

Погледнах я бързо, загасих цигарата и отидох при нея.

— Извинявай, ако съм ти прозвучал малко дръпнато. Ядосах се, че един пиян може да ни безпокои по такъв начин.

Тя отново ме погледна изпитателно, но аз отклоних очи и свалих халата си. Легнах до нея в леглото и загасих светлината.

Тя се приближи и сложи глава на рамото ми. Обгърнах я с ръка и дълго лежахме в тъмното, без да говорим нищо. Вътре в себе си продължавах да си казвам: „Глупак такъв, глупак такъв. Захвърляш щастието си. Ти си полудял. Няма и пет дни, откакто си женен, и вече мамиш. Жената, която си прегърнал, те обича. Би направила всичко за тебе. Какво мислиш, че би направила Ева? Нищо. Знаеш, че никога не би направила нищо за тебе.“

— Случило ли се е нещо, Клайв? — попита Керъл.

— Разбира се, че не.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Нищо ли не те тревожи? Кажи ми, ако нещо не е в ред. Искам да споделяш с мен.

— Наистина няма нищо, мила. Уморен съм и този тип ме ядоса… хайде, заспивай. До утре ще ми мине.

— Добре. — В гласа й долових съмнение и тревога. — Но ще ми кажеш, ако нещо лошо се случи, нали?

— Ще ти кажа.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя въздъхна и за момент се притисна към мен.

— Обичам те, Клайв. Нали няма да позволиш нищо да развали това?

— Разбира се, че не — казах, мислейки си каква свиня съм.

Лъжех напълно съзнателно, защото исках да ги имам и двете. Но това не би могло да стане… нямаше начин да се получи.

— А сега престани да говориш глупости и заспивай. Аз те обичам, всичко е наред и няма за какво да се тревожиш.

Тя ме целуна и след това се възцари тишина. По дишането й можех да преценя, че беше заспала.

Следващите два дни минаха бавно. Продължавахме да ходим на езерото. Плувахме, разговаряхме, слушахме грамофона и четяхме книги. И двамата знаехме, че нещо се губи, нещо не беше съвсем наред, но никой от нас не каза нищо. Разбира се, аз знаех причината. Не мисля, че Керъл се досещаше. Сигурен съм в това, но беше обезпокоена и я улавях от време на време да ме гледа с озадачени, тъжни очи.

Сега вече, след като бях допуснал разрушаването на преградите, Ева се настани в къщата. Докато седях и четях, лицето й внезапно се появяваше на страницата. Когато слушах грамофона, вместо музиката чувах нейния глас да казва: „Не ти искам скапаните пари“ — отново и отново. Будех се нощно време, с мисълта, че тя е в прегръдките ми, а след това разбирах с бясно разтуптяно сърце, че жената, която притисках толкова силно към себе си, беше Керъл, а не Ева.

Започнах да копнея за нея така, както наркоманът копнее за една доза във вената. Започнах да броя часовете, когато Керъл ще се качи в колата си и ще потегли към студията, и все пак обичах Керъл. Сякаш двама души се бяха вселили в моето тяло — единият устремен към студеното безразличие на Ева, а другият удовлетворен от любовта, която ми даваше Керъл. Над тези двама души аз нямах никаква власт.

Беше събота следобед и ние седяхме в лодката. Керъл беше с червен бански, който хармонираше чудесно със златистата й кожа и тъмна коса.

— Би било чудесно, ако можехме винаги да бъдем толкова щастливи, нали, Клайв? — каза тя.

Направих няколко загребвания, преди да кажа:

— Винаги ще бъдем щастливи, скъпа.

— Не знам. Понякога се страхувам, че ще се случи нещо, което ще развали всичко.

— Глупости — казах аз, задържах греблата пред гърдите си и се загледах в далечината. — Какво би могло да се случи?

Тя не отговори веднага, после каза:

— Нека да не ставаме като някои други двойки, които познаваме, които се лъжат и се мамят взаимно.

— Не се тревожи — изненадах се дали не беше се досетила какво става в главата ми. — При нас няма да бъде така.