Джеймс Чейс - Ева

— Значи докато те се забавляват, аз трябва да гладувам? — казах сърдито. — Нещо друго не е ли постъпвало? Нещо от книгите ми?

— Знаеш, че до септември няма да има нищо, Клайв. — Звучеше разтревожено. — „Селик“ не правят балансите си преди септември…

— Зная, зная — подех рязко. — Е, щом не можеш да направиш нищо за мен, Мерл, поне чуй новините. Голд ми предложи договор. Трябваше да ти кажа преди това. Очертах му един сюжет преди няколко седмици и той предложи петдесет хиляди долара за него.

— О, но това е чудесно. — Гласът й прозвуча по-ясно и още по-метално. — Искаш ли да се заема с подробностите?

— Предполагам, че да — казах с известно колебание.

Десет процента означаваха, че ще трябва да се разделя с пет хиляди долара, но Мерл си знаеше работата и ако Голд имаше намерение да опита някаква измама, та щеше да се справи с него.

— Да, най-добре се заеми. Щом получа кореспонденцията, ще ти я изпратя.

— Как върви новата книга?

— Остави новата книга. Точно сега на главата ми е Голд.

— Но, Клайв — гласът й издаваше тревога, — в „Селик“ я очакват до края на месеца.

— Тогава ще трябва да почакат — отвърнах. — Казвам ти, че съм зает.

Получи се малка пауза, след което тя попита:

— Но не си ли я започнал още?

— Не, не съм. По дяволите „Селик“. Сега мисля за петдесетте хиляди на Голд.

— Ще трябва да кажа на господин Селик. Той ще бъде много разочарован. Те вече са обявили излизането й, Клайв.

— Кажи на когото искаш. Хич не ми пука. Кажи и на президента, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но за Бога, Мерл, не ме занимавай с главоболията на Селик — озъбих се, внезапно нервиран от нея. — Предложението на Голд не е ли по-добро?

— Парите са повече, разбира се — отговори бавно тя, — но мина доста време, откакто си написал книга, и трябва да помислиш за името си.

— Ще имам грижата — уверих я аз. — Не се тревожи за името ми.

Тя си спомни нещо и каза:

— О, Клайв, имам предложение от „Дайджест“. Искат статия на тема „Жените в Холивуд“. Три хиляди долара. Хиляда и петстотин думи. Би ли желал да се заемеш?

Не се случваше често Мерл да ми предложи нещо. Стана ми приятно.

— Разбира се — казах. — За кога я искаш?

— Можеш ли да я напишеш днес? Задържах я известно време и сега е спешно.

Това до голяма степен разваляше предложението. Значи тя се беше опитвала да намери някой друг да я напише и до този момент не беше успяла.

— Ами добре. Остави я за мен. Ще пратя Ръсел да я донесе утре сутринта.

Казах довиждане и затворих.

Точно тогава влезе Ръсел, за да почисти масата.

— Трябва да напиша една статия за „Дайджест“ — обясних му. — Имам ли някакви срещи днес?

Ръсел обичаше да го питам за уговорките си.

— Обещахте да се видите с госпожица Селби в три часа, господине — каза той. — А довечера сте на вечеря с господин и госпожа Уилбър.

— Е, с госпожица Селби не е толкова важно. И без това е една проклета малка досадница. Кажи й, че ми се е наложило да напусна града. Ако следобедът ми е свободен, би трябвало да се справя. Ще вечерям със семейство Уилбър.

Оставих го да се тутка из дневната и се качих горе да се облека. Докато свърших, стана дванадесет без двадесет. Беше време да позвъня на Ева.

Дълго слушах сигнала, преди тя да отговори. Звучеше сънливо.

— Здравей — казах аз. — От леглото ли те вдигнах?

— Да, Клайв — каза тя. — Бях заспала дълбоко.

— Е, съжалявам, но виж колко е часът. Не се ли срамуваш от себе си?

— Никога не ставам преди дванадесет. Досега би трябвало да си разбрал.

Е, все пак поне навързваше по някое изречение, за разлика от друг път.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Ева, ти не би ли желала да прекараш един уикенд с мен?

След продължителна пауза тя каза с равен, безразличен глас:

— Щом искаш.

— Можем да отидем на театър. Какво ще кажеш за този уикенд?

— Добре.

Ако можеше да прозвучи само малко по-ентусиазирано, помислих с яд, и казах, като се мъчех да прикрия разочарованието в гласа си:

— Отлично, къде би желала да вечеряме?

— Оставям на тебе да решиш.

Отново настъпи пауза, после тя каза:

— Но не трябва да бъде в… — и изброи смущаващ брой ресторанти и хотели, от което останах с отворена уста.

— Ами тогава не остава никакъв избор — възразих. — Например защо, по дяволите, да не можем да отидем в „Браун Дерби“?

— Просто не мога — каза тя.

Представих си как се задълбочават двете вертикални бразди над носа й.

— Както и в което и да е от другите заведения, за които ти казах.