Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Изведнъж някъде зад мен изтрещя пистолет и един куршум изсвистя над главата ми. Бързо се дръпнах от пътеката и сложих Хелън зад едно дърво. Измъкнах пистолета си и се взрях в тъмната пътека. Не видях и не чух нищо, но знаех, че той не беше много далеч.

Почаках няколко минути да си почина и да си поема дъх. Нищо не се случи. Трябваше да продължа. Призляваше ми от страх при мисълта за Хелън. Трябваше да направя нещо за раната й. Сложих ръка на рамото й. Изглежда, раната бе спряла да кърви, макар че не можех да бъда сигурен.

Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и различих между дърветата една пролука, настрани от пътеката. Реших да тръгна по нея, като се отделя от пътеката и опитам късмета си в гората.

Вдигнах Хелън и се раздвижих. Невъзможно беше да се стъпва тихо. Сухи клонки се чупеха под краката ми с шум на експлодиращи фойерверки. Натрупаните върху земята мъртви листа шумоляха обезпокоително. Но аз продължих, движейки се на зигзаг, където бе възможно, като съзнавах през цялото време, че всеки миг можех да бъда застрелян в гръб.

След като се движих така около 100 ярда, стигнах внезапно до поляната. Луната осветяваше малка дървена колиба в средата й. Хлътналият покрив и счупеният прозорец ми показаха, че тя е празна и изоставена, но това не ме интересуваше. Ако успеех да стигна дотам, колибата щеше поне да предложи някакво прикритие за Хелън.

Стоях на края на поляната в тъмнината и се ослушвах. Далече вдясно чувах от време на време шумолене на листа и пукот на чупещи се клонки. Сега престъпникът беше малко по-надалеч, вероятно още следваше пътеката, като смяташе, че вървя по нея. Ако вратата на колибата беше затворена, щях да закъсам, но аз разчитах, че ще мога да я разбия, преди онзи да се приближи.

Вдигнах Хелън на рамо, взех пистолета в дясната си ръка и като поех дълбоко въздух, се втурнах слепешката на открито.

Двадесетярдовото разстояние ми се видя безкрайно, но накрая успях да се приближа до колибата, без да бъда застрелян. Почти без да спирам, аз ритнах силно вратата, щом стигнах до нея. Разкапаната ключалка се разпадна и вратата увисна. Прекрачих напред в тъмнината под закрилата на четирите стени.

Щом влязох, положих Хелън на пода, обърнах се и залостих вратата. Запалих фенерчето си и бързо огледах наоколо.

Колибата се състоеше само от една голяма стая с прозорец към страната, от която бях дошъл. Въпреки че бяха много разнебитени, стените изглеждаха достатъчно стабилни. След като погледнах през прозореца, за да се уверя, че няма да бъда нападнат, аз се наведох над Хелън.

Тя беше още в безсъзнание, но един бърз преглед ми показа, че вече не губи кръв. Отидох отново до прозореца и като се убедих напълно, че няма да бъда изненадан в следващите една-две минути, извадих джобното си ножче и бързо срязах просмукания с кръв ръкав на роклята й.

Беше простреляна в рамото от около шесткалиброво оръжие. Нямаше счупени кости, но беше загубила много кръв. Нищо не можех да направя, затова се върнах до прозореца. Тъкмо навреме, за да зърна тъмната фигура, застанала полускрита зад едно дърво, с лице срещу колибата. Извадих пистолета и стрелях наслуки към него. Изстрелът не беше лош. Видях как се разхвърча кора от дървото, зад което се криеше. Той отвърна на огъня и аз отново стрелях.

После той се шмугна обратно в гората и изчезна от погледа ми.

Зачаках, като се опитвах да си спомня точно колко куршума имах в пистолета. Мислех, че са останали два, но не бях сигурен.

— Стив.

Обърнах се бързо и отидох при нея.

— Какво става? — попита тя. — Припаднах ли?

— Да. Аз те изпуснах — казах и коленичих до нея. — Как се чувстваш?

— Малко съм гроги, но съм добре. Какво става?

— Онзи е отвън. Успях да те домъкна до тази съборетина. Не е кой знае какво, но ако го удържим до разсъмване, ще се оправим.

Погледнах пак навън, но от него още нямаше и следа. Ако бях на негово място, бих заобиколил колибата и бих се появил отзад. Прозорецът беше само един, отзад нямаше друг. Той така и направи.

Докато проверявах пистолета, където намерих само един патрон, Хелън прошепна:

— Мисля, че е отзад. Чувам нещо.

Не се дръпнах от прозореца. Ако имаше намерение да влезе, той трябваше да мине през вратата или през прозореца. Отзад нямаше как да влезе.

— Слушай — казах аз.

Той наистина беше отзад. Чухме как краката му мачкат сухите листа.

Приготвих пистолета и зачаках. Минутите се заредиха. Изведнъж задната стена на колибата изскърца. По нея тропаха крака. Последва приглушен шум; който ме накара да се обърна назад с разтуптяно сърце.