Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

За миг не можах нито да мисля, нито да се помръдна. Страхувах се да я докосна, за да не я заболи.

— Стив — каза тя настойчиво и се наклони към мен, — онази кола спря. Внимавай да не се върне.

Това ме възвърна към действителността. Беше повече от вероятно, че щеше да се върне. Когато мина край нас, сигурно бе видял, че не ме е улучил. Пробитата тръбичка, преследването и опитът да ни убие показваха отчаяната му решителност да не ни позволи да се приберем в Лос Анжелос. Явно щеше да се върне.

— Ще те скрия — казах аз. Вдигнах я и тя изохка от болка. — Съжалявам, мила. Ще се старая да не те боли.

— Не се тревожи. Само да се махаме по-бързо от пътя.

Като я носех колкото може по-внимателно, аз навлязох в крайпътната гора, където беше тъмно като в рог. Не бях направил повече от десет крачки и се блъснах в едно дърво.

— Не виждам абсолютно нищо — изпъшках аз и спрях.

Нашите ослепителни фарове осветяваха пътя и гората покрай него. Вместо да навляза навътре, аз започнах да се движа в сянката, като се придържах достатъчно близо до отразената светлина, за да виждам къде вървя. Надявах се да попадна на пътека, която да ме отведе до някое прикритие.

Усещах как кръвта на Хелън се просмукваше през сакото ми и това ме плашеше. Тя дишаше повърхностно и от време на време, когато правех погрешна стъпка и я раздрусвах, сподавяше болезнен стон.

Около 20 ярда зад колата ни попаднах на пътека, която водеше в гората. Започнах да се движа бавно по нея, взирайки се в мрака пред мен, когато чух мотор на кола. Хвърлих поглед зад рамо. Колата се чуваше наблизо, но не можех да я видя. Изкачваше се обратно по пътя с изгасени фарове.

Забързах се и това беше фатално. Спънах се в стъблото на едно повалено дърво и се проснах, като изтърсих Хелън на земята.

Изправих се с мъка на крака, потен и вбесен от себе си. Извадих фенерчето си и светнах. Хелън лежеше на няколко ярда от мен, лицето й беше бяло, а очите й затворени — изглежда, че беше припаднала. Дясната й ръка и рамото бяха прогизнали от кръв и от тази гледка по гърба ми полазиха тръпки.

Точно когато се насочих към нея, проблесна и изтрещя изстрел от автоматично оръжие. Куршумът профуча само на няколко инча от лицето ми. Изгасих светлината и се проснах на земята. Стрелбата продължи да отеква в притихналата гора и още един куршум изсвири над главата ми.

Извадих пистолета си и стрелях по посока на проблясъка, после се покатерих върху поваленото стъбло и започнах да опипвам за Хелън. Ръката ми докосна нейната, точно когато ослепителните фарове на кола осветиха гората.

Имахме късмет, че и двамата бяхме достатъчно близо до поваленото дърво, за да се скрием от светлината. Трябваше веднага да изгася фаровете. Ако този въоръжен престъпник минеше отстрани, щеше да ни помете с два изстрела.

Предпазливо повдигнах глава и се прицелих внимателно. Ръката ми беше стабилна. Първият изстрел не уцели. Когато стрелях отново, на няколко ярда от колата изтрещя пистолет и един куршум се заби в стъблото на дървото на не повече от шест инча от лицето ми, но вторият ми изстрел пръсна единия фар. Наведох се, почаках малко, после пропълзях по дължината на падналото дърво и заех нова позиция. Прицелих се в другия фар. Той сигурно ме беше зърнал, докато съм стрелял. Куршумът му буквално раздели косата ми и ме накара да се просна по лице, уплашен до смърт, но и втората светлина угасна. В успокоителната тъмнина аз пропълзях назад към Хелън със замаяна глава.

Вдигнах я и тръгнах по пътеката. Трябваше да опипвам пътя си като слепец, като съзнавах, че краката ми мачкаха сухите листа и разгласяваха моя напредък по начин, който ме караше да се потя. Единствената ми надежда беше да се скрия някъде, за да мога да се погрижа за Хелън. Докато се движех, си дадох ясна сметка, че имах само четири патрона в пистолета и никакъв резервен пълнител.

След като бях вървял няколко минути, спрях да се ослушам. Долових шумолене на листа някъде отзад, но звукът спря почти веднага, сякаш престъпникът, който ме следваше, беше отгатнал какво ще направя.

Хелън беше напълно отпусната в ръцете ми и аз бях вече доста уморен да я нося, но трябваше да продължа. Тръгнах отново, окуражен от слабата лунна светлина, която видях далеч пред себе си през оредяващите върхове на дърветата. Май приближавах някаква поляна.

Продължих пътя си по-лесно, поради усилването на светлината, но в същото време се питах дали той можеше да ме види и внимавах да не вървя в средата на пътеката.