Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Когато отворих вратата, с изненада видях, че лампите в кантората на Фаншоу още светят. Беше 19.45 ч. Не очаквах, че ще работи до толкова късно. Но той не работеше. Четеше романче с крака върху бюрото, бутилка скоч до лакътя и пълен с угарки пепелник до ръката си.

— Ето те и теб — рече той и свали със замах краката си на пода. — Реших, че е по-добре да съм наоколо, в случай че ти потрябвам спешно. Обадиха ли се вече за откупа?

— Да, преди по-малко от час — казах аз, дръпнах един стол и седнах. — Ако можеш да отделиш малко от този скоч, ще се радвам да си сръбна.

Той наля две питиета и бутна към мен едната чаша.

— Страх ме е да попитам. Колко?

— Медъкс сигурно ще получи удар. Даже не си дават труд да хитреят. Обзалагам се, че знаят всичко за застраховката. Искат да ни оскубят за цялата сума — половин милион.

— По дяволите! — изпъшка Фаншоу — Кога?

— След четири дни. Парите трябва да бъдат в 5, 10 и 20-доларови банкноти. Не по-големи. Аз сам говорих с човека — казах. — Стори ми се доста изпечен. Точно след четири нощи ще се обади пак, за да даде инструкции за предаването. Няма намерение да ни остави време да нагласим капан.

— Е, поне набираме опит, нали? — каза Фаншоу, като се прозяваше. — Може би Медъкс няма да плати.

— Ще плати. Райс се е обадил във всички вестници. Разказал е цялата история около застраховката. Ще се наложи да платим.

— Е, май ще трябва да му съобщя новината. Доста работа ще ни се отвори, докато съберем тези банкноти. Нищо по-едро от 20 ли каза?

— Точно така. Оня тип звучеше като професионалист-отпих малко и продължих. — Ти знаеше ли, че мис Шърмън е алкохоличка?

— Тежък случай ли?

— От това, което чувам, този филм, върху който сега работи, може да й е последен. Секретарката й ми каза, че е трябвало да я водят за ръка по снимачната площадка.

Фаншоу ме загледа умислено.

— Чул съм такива слухове, разбира се, но не мислех, че е толкова сериозно. Как ти се видя Райс?

— Влюбих се в него. Разбираме се чудесно.

— Някакви идеи?

— Най-очевидната. Високо платена звезда се пропива до неспособност да работи. Съпругът й решава да я изцеди до дупка, преди да е станало твърде късно. Урежда да бъде отвлечена и прибира откупа.

Фаншоу кимна.

— Да, може и да е така. Единствената спънка е, че той не е знаел за полицата.

— Не сме доказали това. Може и да му е казала. Идеята ми харесва.

— И какво ще правим?

— Нищо, преди да сме платили откупа. После ще наблюдаваме Райс. Ако чакаме достатъчно дълго, ще си проличи дали той е взел парите.

— А Джойс Шърмън?

— Обзалагам се, че тя няма да се върне.

— И аз също. Е, най-добре е да се обадим на Медъкс. Ще му кажа какво мислиш.

— Много ще се зарадва. За такава теория само би могъл да мечтае — станах. — Трябва да свърша една работа, преди да се прибера. Ако му трябвам, ще бъда в хотел „Кълвър“ след около един час.

— О’кей. Ще се видим на сутринта.

Оставих го да звъни до Сан Франциско и излязох на улицата. Един минаващ таксиметров шофьор подаде главата си и ме погледна въпросително. Махнах му.

— Уилтшър роуд 55 — казах и седнах в таксито.

Уилтшър роуд беше на гърба на булевард Саут, мъждиво осветена улица от малки едноетажни паянтови къщи. Номер 55 беше самотен и тъмен, с малка неподдържана градина и разклатена дървена порта.

Казах на таксито да почака, минах по пътеката и почуках. Едва когато почуках повторно, чух движение, после вратата се отвори и една жена надникна.

— Кой е?

— Тук ли е мистър Хофман?

— Не.

Вратата започна да се затваря.

— Вие мисис Хофман ли сте?

— Какво ви влиза в работата коя съм?

— Имам спешна работа с мистър Хофман. Къде мога да го намеря?

Тя се поколеба, надникна, после взе решение и се дръпна встрани.

— Е, хайде, май е по-добре да влезете.

Последвах я в малка мръсна стая, пълна с овехтели мебели и много прах.

На грубата светлина на електрическата лампа видях, че е на около 35, тъмнокоса, немарлива и намусена. Все още имаше една евтина хубост и ако не се беше занемарила така, сигурно щеше да хваща окото. Носеше стар мръсен пуловер, облечен наопаки, а в средата на сивата й смачкана пола имаше голямо мазно петно.

— Вие ли сте мисис Хофман?

— Да речем, че съм аз — каза тя рязко. — Не мислете, че това е нещо, с което се гордея. Какво искате?

Предложих й цигара. Тя я взе, прие и огънче и седна на разбитото широко канапе.

— Казвай, каквото ще казваш и по-бързо — продължи тя, — трябва да излизам след малко.