Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Ах, ти…!

Райс успя да се овладее с усилие. Яростта, която припламна в очите му, изчезна, сякаш осъзна, че се впуска в много опасна територия.

— С други думи вие и вашата скапана компания бихте изклинчили от плащането на откупа, стига да можете — каза той, а гласът му не беше много стабилен.

— Това е идеята — отвърнах бодро аз. — Ние плащаме, само ако се налага, а аз още не съм убеден, че се налага. Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.

— Един момент — намеси се Лойд. — Мога да разсея едно от съмненията, които ви измъчват. Съвсем невероятно е Джойс да е избягала. Тя е по средата на снимането на филм и е твърде отдадена на киното, за да се откаже от най-добрата роля в своята кариера. Не, не е избягала. В това съм напълно убеден.

— Сигурно ще загубите доста пари, ако снимането на филма се забави — казах аз.

— Хиляди. Работата е по-сериозна, отколкото можете да си представите. Вече сме похарчили три четвърти милион и ако тя не се намери, ще ги загубим. Тя трябва да бъде открита.

— Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.

Мира Лантис тръгна към вратата. Последвах я по стълбите и по коридора към една голяма просторна стая, боядисана в зелен лак, с кафяви завеси, осветени огледала и легло с голяма възглавница в кафяво и зелено. Хубава стая за филмова звезда. Усетих, че ще се изгубя в нея.

— Тя взе ли със себе си някакъв багаж? — попитах аз, когато Мира щракна осветлението.

— Не.

Тя понечи да си тръгне, но аз се изпречих пред нея.

— И вие ли не знаете защо е излязла сама онази нощ?

Тъмните блестящи очи се взряха в моите. Тя се приближи още до мен.

— Пиеше като смок — каза тя меко. — През половината време не знаеше какво върши. Онази вечер беше пияна както всяка вечер. Не виждате ли, че те се опитват да скрият това? Често излизаше с колата и караше като луда. Те мислят само за филма. А трябваше да я настанят в болница.

Почесах се по врата и погледнах надолу към нея. Имаше такъв вид, от който ми мина през ум, че сигурно няма да ми издере лицето, ако я целуна.

— А, ето каква била работата… И от колко време продължава така?

— Месеци наред. Това може да е последният й филм. Почти през цялото време трябваше да я водят за ръка на снимачната площадка.

— Значи отвличането, е станало в удобно време?

Тя не каза нищо.

— Мислите ли, че е била отвлечена?

— Защо не? Тя не беше достатъчно умна, за да измисли такава бележка.

— Може би се лъжа — казах аз, — но имам чувството, че не я харесвате много.

— Обичам я — каза тя. — Всички я обичат.

— И Райс ли?

— Не му се налагат. Тя е свързана с договор с него.

— Това вече е друго.

Тя посегна и намести вратовръзката ми. Лицето й се озова много близо до моето. Отдръпнах се шест инча назад в сравнителна безопасност.

— А аз си мислех, че непристъпни детективи има само в книгите — каза тя и като ме побутна, тръгна бързо по коридора и надолу по стълбите.

Запалих една цигара, тъй като имах нужда от това и постоях замислен няколко мига. После затворих вратата и започнах методично да оглеждам стаята, без да знам какво търся, но като се опитвах да усетя атмосферата, съществувала вътре, преди Джойс Шърмън да излезе на своята, според мен, последна разходка е колата.

Тя имаше много дрехи — това можеше да се очаква. Изкопах също и доста бутилки бренди. Бяха скрити зад рокли, в шкафа за обувки и под купчини копринено бельо: както катеричка складира орехите си за черни дни.

В едно чекмедже открих 22-калибров револвер. Беше зареден, но с него не беше стреляно, поне доста дълго време. В същото чекмедже намерих и три неотворени шишета парфюм „Джой“ и това откритие ме накара да се поспра. Отвинтих една от капачките и подуших парфюма. Пред мен изникна тъмна алея, една забързана жена и голяма бърза кола. Това беше абсурдно, разбира се. Половината филмови актриси в Холивуд вероятно използваха „Джой“. Затворих шишето и продължих да търся. В кутия за шапки намерих скрита една ужасно изглеждаща кама с форма на шиш за лед, остра като игла. Това, наред с шишетата „Джой“, ме накара да ускоря претърсването. Насочих вниманието си към бюрото, което стоеше в еркерната ниша над градината. Едно от чекмеджетата беше пълно с документи: писма, стари договори, фотографии и изрезки от вестници. Под купчина писма имаше визитна картичка — малко мръсна и с начупени ъгълчета. Взех я: беше на Бърнард Хофман.

Докато стоях и я зяпах, а по гърба ми лазеха тръпки на възбуда, някъде долу иззвъня телефон.