Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Не знаеш ли къде е съпругът ти?

— Казах ти. За какво го Търсиш?

— За работа. Попаднах на него в Спрингвил. Миналата вечер. Може да изкара някой долар, ако го намеря.

Тя ме огледа с търсещ поглед. В очите й внезапно бе блеснал интерес.

— Ти ли си оня от застрахователното?

— Точно така. Казал ли ти е за мен?

— Той ли? — тя се изсмя презрително. — Той не ми казва нищо. Чух го да говори с някого по телефона. Каза, че те е срещнал. Ти си Хармъс, нали?

Кимнах и предпазливо се наместих в един от фотьойлите. Той ме издържа, макар и на косъм.

— Това кога беше?

— Преди три вечери.

— Знаеш ли с кого е говорил?

— Имам една идея.

— Кой?

На лицето й се появи малка лукава усмивчица.

— Не говоря за работите на мъжа си. Той не би одобрил това.

— Тези работи в случая са и мои. Една 20 доларова банкнота ще ти бъде ли от полза?

Тя облиза бледите си устни и се размърда неспокойно.

— Може би.

Извадих една банкнота от портфейла си.

— Кой беше?

— Оная червенокосата, с която се вижда напоследък.

— Слушай сега, това е важно. Хайде, отпусни се малко. Не ме карай да ти тегля думите с ченгел. Стават 40: 20 сега и 20 като свършиш.

Плъзнах банкнотата по дръжката на канапето. Тя я грабна от ръката ми и я мушна отпред в пуловера си.

— Не ме издавай, че съм ти казала — рече тя. — Не бих го направила, ако не бях сигурна, че той няма да се върне.

— Кое те кара да мислиш така?

— Събра си багажа. Някой здравата го уплаши. Измъкна се, докато бях в кухнята. Не, той няма да се върне, а и прав му път.

— А онази червенокосата. Коя е тя?

— Не знам. Дойде тук преди около седмица. Аз й отворих, но не можах да видя добре лицето й. Носеше тъмни очила и широка шапка. Не бих я познала, ако я видя пак.

— Идвала ли е повторно?

Тя поклати глава.

— Но знам, че Бърни я виждаше от време на време, тъй като носеше пари. Срещат се късно през нощта.

— Знаеш ли защо го е наела?

Тя отново поклати глава.

— Казваш, че му е телефонирала преди три вечери?

— Да. Аз бях в кухнята. Чух, че говори по телефона. Реших да разбера какво е намислил. Слушах зад вратата. Говореше за убийство. Сигурна съм, че говореше с червенокосата.

— Можеш ли да ми дадеш някаква представа какво каза той?

Тя се замисли малко.

— Не си спомням точно. Мисля, че каза нещо такова: „Онова приятелче ме следеше. Името му е Хармъс, застрахователен детектив. Той знае, че съм бил в сградата. Не може да го докаже, но го знае. Ще се опита да ми припише убийството. Няма да се излагам на тази опасност за тоя дето духа. Трябва да те видя. Да, веднага. Донеси и пари. Ще се срещнем след половин час“ и затвори.

— После какво стана?

— Той излезе. Беше 12 без 15. Върна се в 12 и половина и отиде направо в стаята си. Мислеше, че съм си легнала. Сега имаме отделни стаи. След около 20 минути слезе с чантите си. Наблюдавах го от вратата на кухнята. Сложи багажа в колата и тръгна.

— Ти каза току-що, че е бил уплашен. Защо мислиш така?

— Защото беше. Беше бял като платно, потеше се и си мърмореше под носа. Никога не съм го виждала такъв. Явно беше уплашен — забъркал се е в някаква каша. Бях доволна, че си тръгна. Не искам да имам общо с каквото и да е. — Тя погледна към часовника на полицата. — Тази вечер съм на кино и ако не тръгна сега, ще закъснея.

— Само още един въпрос. Работеше ли и за някой друг, освен за червенокосата?

— Не знам със сигурност. Занимаваше се с някои странни неща, постоянно го търсеха разни хора. — Тя стана. — Какво е това убийство, за което той говореше?

— Не знам — излъгах аз. — Ако бях на твое място, бих стоял настрана. Нямаш ли някаква представа къде е отишъл?

Тя поклати глава.

— Каза, че си го срещнал миналата вечер в Спрингвил — рече тя. — Аз даже не знаех, че е ходил там. Защо не си говорил с него тогава?

— Нямах възможност.

Тя ме погледна подозрително.

— Убил ли е някого?

— Не. Не знам за какво е говорил. — Дадох й и другата двайсетачка. — Навъртай се тук още няколко дни. Може да се наложи да говориш с полицията.

— Е, май не ми пука — каза тя, като вдигна рамене. — Не могат да ми направят нищо.

Тя ме изпрати до входната врата и я отвори.

— Ако мъжът ти се свърже с теб, бих дал 100 долара, за да науча къде се намира — казах аз и минах край нея надолу по двете стъпала към пътеката. — Можеш да ме намериш в хотел „Кълвър“.

Докато говорех, погледнах дали таксито ме чака още. Чакаше ме. От другата страна на улицата, точно срещу отворената входна врата имаше голяма лимузина. Нямаше я, когато дойдох, затова я погледнах с любопитство. Беше паркирана в сянката и не можех да видя дали има някой вътре. После изведнъж видях нещо да се движи през прозорчето на шофьора: нещо, което проблесна на слабата светлина на далечната улична лампа.