Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Реших да стрелям напосоки.

— Само още една дреболия, преди да си тръгнем. Познавате ли случайно висок здравеняк със сако на сини и бели карета? Има гъсти вежди, сключени над носа.

И двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Май не — каза Сюзън. — Не познавам такъв човек. Кой е той?

— Търси ви — казах на Дени. — Разбрах, че се навърта около кантората ви от няколко дни.

Дени поклати глава.

— Може би някой актьор, който търси работа. Не ми е известен човек с това описание. Едва започвам като импресарио и не познавам и половината от хората, които идват при мен.

— О’кей. Няма да ви задържаме повече — отворих вратата и Хелън излезе пред мен в коридора. — Беше ни приятно да се запознаем. Успех с номера.

Мълчаливо преминахме през коридора и излязохме на улицата.

— Това е то — казах аз, след като си проправихме път през тълпата от мъже, които още чакаха с надежда пред вратата към сцената. — Май съвсем се взривява твоята теория за подмяна на ролите. Тя очевидно не беше с перука. Не знам какво мислиш ти, но мен ме спечелиха. Много приятна двойка, както каза и Алън. Винаги съм имал чувството, че това е налудничаво подозрение, родено от изчанчения мозък на Медъкс. И аз самият бих им продал тази полица, ако бях на мястото на Алън.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Хелън. — Мисля, че тези двамата изглеждат прекалено порядъчни, за да е истина.

— Съвсем по женски. Имаш си една шантава теория и не искаш да признаеш, че издиша.

— Докато тя те сваляше — каза Хелън студено, — аз й свих огледалцето. Върху него има няколко чудесни отпечатъка от пръсти. Искаш ли да ги сравниш с тези върху полицата?

— Разбира се, че искам. Много си досетлива, моето момиче. На мен не би ми хрумнало за отпечатъците.

Стигнахме бързо до хотела и веднага отидохме в стаята си. Отключих куфарчето и извадих фотокопие на полицата. Хелън ми даде малкото джобно огледало, което беше взела от тоалетната масичка на Сюзън. Върху него имаше няколко добри отпечатъка и беше лесно да се открие този от палеца.

— Мога ли да взема малко от твоята пудра за лице? — попитах и когато тя ми я даде, поръсих от нея върху огледалото. — Чудесен отпечатък. Направо като по поръчка. Дай да видим сега дали има нещо характерно в него. Виж, има една ивица, която се разклонява под прав ъгъл наляво и ясно очертана спирална извивка точно в центъра. — Приближих полицата към светлината и разгледах отпечатъка върху петното под подписа на Сюзън. — Същият е — няма съмнение. Ето разклонената ивица и спиралната извивка. Е, това стига ли ти?

— Не напълно, Стив. Смятам, че трябва да видим и Корин Кон, преди да докладваме на Медъкс.

— Спрингвил е на няколкостотин мили оттук. Защо да губим повече време?

— Но няма да бъде честно да се явим пред Медъкс, ако не сме видели Корин, Стив. Признавам, че нито Сюзън, нито Дени изглеждат съмнителни, но все пак имам чувството, че тук някъде има номер. Мисля, че те са почтени, но ти забравяш мъжа с карираното сако, а и онази жена. Забравяш, че портиерът беше убит и неговото убийство лесно би могло да се свърже с тези двамата. Искам да съм сигурна относно Корин, а също и да видя съпруга й. Не забравяй — ако нещо се случи със Сюзън и Корин наследи парите, съпругът й ще ги дели с нея. Може би той е в дъното на измамата — ако има такава.

Вдигнах рамене.

— О’кей. Щом ще вървим докрай, да я свършим и тая работа. Веднага ще се обадя на Фаншоу, за да му кажа къде отиваме.

Пристигнахме в Спрингвил в шест и четиридесет вечерта, след като прекосихме с колата една от най-красивите провинции в света. Спрингвил се намира на около 20 мили източно от Грейпвайн Грейд и на 3500 фута над морското равнище.

Докато обръщах Буика пред широко разпростряната дървена сграда с надпис „Хотел Спрингвил“, Хелън погледна часовника си.

— Не е зле, струва ми се — като се има предвид, че загубихме пътя поне шест пъти.

— И позволи ми да отбележа — казах аз, като излизах от колата, — че това не беше по моя вина. Ако аз разчитах картата, можеше да пристигнем преди няколко часа.

— Сигурно си спомняш — каза Хелън, — че ти настоя да завием наляво след Оукланд и почти ни вкара в едно блато. Аз може и да съм те насочила няколко пъти погрешно, но поне още не сме изгубили колата си.

Възрастен мъж в кафява карирана риза, бричове за езда и ботуши до коленете, слезе по стълбите на хотела. Той беше широк почти толкова, колкото и висок. Ивица бяла коса опасваше плешивото теме, придобило тъмен загар.